Цената на Доверието

Така съм създадена,

Че предпочитам

Да се усмихна, вместо да се намръщя,

Да погаля — вместо да ударя,

Да не повярвам — щом ме погледнат в очите.




Много пъти са ме лъгали.

Дори най-скъпите, най-близките.

Обичта ми са тъпкали

С думи са ме оплитали —

И пак ме гледаха в очите.



Може още сто пъти да ме излъжат.

Нека.

Едно не искам: заради стоте измами

Веднъж да не повярвам само

На очите, които наистина

Са били искрени.

автор Станка Пенчева

Цената на Доверието

БАЛБЕК 2

...
Нали нито един, с изключение на Соломон, нямал власт над духовете, а освен тях никой не би могъл да построи такъв храм. Сигурно арабите не са знаели за съществуването на пришълци от други планети.
Акрополът не бил довършен. Строителството му се проточило и войнишките императори, които управлявали империята през годините на залеза й, не могли, а и не искали да влагат луди пари в създаването на храма. Но завършването му било толкова близо, че вече при Каракала започва да действува и малцина се досещали, че първоначалните планове на архитектите не били изцяло осъществени и храмът не бил въздигнат толкова великолепно, колкото се искало на Каракала.
... Огромна стълба, на която би могъл да се събере цял легион, водела към колонадата над главния вход в акропола. Арката на входа, украсена със скулптури, била висока петнадесет метра и широка десет. Като минел под нея, посетителят се озовавал в шестоъгълен двор, също ограден от колонада. След него се намирал още един двор на акропола - главният. Той заемал повече от хектар. По средата му се издигал грамаден олтар.
Колоните, ограждащи площада, се ценели едва ли не като златни. Тези порфирови колони били изсечени в кариерите на Египет, близо до Червено море. Обработили ги и ги шлифовали в Египет, след това ги довлекли до Нил, превозили ги върху шлепове до Александрия, после ги натоварили на кораби и отпращали към Бейрут. От там, отново чрез влачене през планините, били закарани в Хелиополис.
Също такива колони са намерени в Рим и дори в Палмира. В сравнение с колоните на храма на Юпитер те не са големи, но все пак тежат няколко тона. Очевидно транспортирането на далечни разстояния на тежести от такъв мащаб е било напълно по силите на древните.
Главният двор се затварял от храма на Юпитер - център на акропола и на целия Хелиополис.
Храмът стоял върху грамадна платформа, която се разполагала върху плочи. Всяка от тях е с дължина двадесет метра, височина пет и широчина четири. Да се изсече и достави на мястото на строителството такава плоча, не било леко, но архитектите били замислили това не заради създаването на легенди за духовете на цар Соломон или за извънземни пришълци. Под храма се намирали обширни подземия и плочите служели за тяхно покритие. Освен това районът на Хелиополис бил подложен на чести и силни земетресения (по-късно те разрушили голяма част от храмовете). Затова било решено фундаментът на храма да се издигне колкото се може по-здрав.
Обемът на работата се оказал не по силите дори на най-добрите строители на Римската империя. Само три плочи били наредени във фундамента на храма. Те и получили след това името "трилитон". Всяка от тях тежи почти хиляда тона и от нея може да се построи сграда, дълга двадесет и висока петнадесет метра и с дебелина на стените половин метър.
Внимателният наблюдател ще забележи, че във фундамента на храма е трябвало да има четвърта плоча. Мястото й е заето от няколко други плочи със значително по-малък размер. Защо е станало така? Материалът ли не е стигнал, или космонавтите са бързали? Обаче се оказало, че четвъртата плоча съществува - тя се намира в каменната кариера близо до Баалбек. Теглото й надхвърля хиляда тона. Плочата е толкова голяма, че изкачилият се на нея човек прилича на мравка върху куфар.
По плочата могат да се забележат следи от секачи, с които хилядите каменоделци са дялали страните й. И тук вече не остава никакво място за космонавтите. Дори най-запаленият им привърженик няма да твърди, че любимото оръдие на звездните пришълци били секачите.
Храмът на Юпитер е разположен върху платформа, образувана от плочите гиганти и по-малките им сестри. Към него води стълба с три платна. Ограден е от колони, които, макар и не толкова известни, колкото плочите на трилитона, заслужава да се споменат и те. Диаметърът им е около три метра. С височината си надвишават двадесет метра, т.е. шестетажна сграда. Всяка се състои от три части, тежи почти колкото една плоча и при това е увенчана с грамаден великолепен капител, поддържащ фриз и корниз, тежки по няколко тона. Колоните са тъй прекрасни, че един съвременен френски писател е казал: "Ако ги нямаше, то щеше да има по-малко красота в света и по-малко поезия под небето на Ливан". Но тези колони - къде по-сложно творение на инженерния и архитектурния гений, отколкото плочите тераси - никой не приписва на космонавтите. Защото иначе би се наложило прелитането на пришълците да се обвърже с конкретно време и място - оживено, пребродено, описано и преди, и по време, и след строителството на акропола, би се наложило да им се припише познаване на коринтския архитектурен ред и дори поклонение на Юпитер.
Вътре в храма се намирала златната статуя на бога. Античните автори пишат, че бил млад, голобрад, облечен в туника на водач на колесница, в дясната си ръка държал бича на гърма, а в лявата - мълния и сноп пшеница. В дните на годишното празненство най-знатните жители на Хелиополис, които дълго се готвели за този ден, обръснати до голо, съблюдавайки пост и въздържание, изнасяли от храма статуята върху раменете си. В съкровищницата на храма били скрити също така свещените черни камъни. Храмът бил богат, известен като никой друг в Римската империя. Жреците му владеели обширни земи, роби, подземията на храма били напълнени със зърно, вино, масло и други стоки.
Отляво от храма на Юпитер и малко по-ниско от него се намирал друг известен храм на акропола, храмът на богиня Венера. В наши дни този храм погрешно се нарича храм на Бакхус. Така се именува в историческите трудове и записките на пътешествениците. Той отстъпвал на храма на Юпитер и изглеждал малък в сравнение с него, но това съвсем не значи, че наистина е бил малък. Запазилата се врата на храма, висока петнадесет метра, вече говори за размерите му. Фризът на храма бил облицован от каменни панели, украсени с барелефи с изображенията на Марс, Бакхус с венец от лозови листа, Меркурий, Плутон и Венера, която притиска към гърдите си гальовен купидон.
През късноримската епоха на триста метра от акропола бил издигнат още един, но вече малък храм, представлявал кръгло изящно съоръжение и бил посветен на Фортуна - богиня на съдбата.
Хелиополис процъфтявал дотогава, докато християнството не изместило многобройните свирепи, понякога весели, често неразумни и несигурни антични богове. Идването на християнството означавало залеза на Хелиополис. Известно време жреците на акропола господствували над града, но с всяка година все по-бедно и по-скромно минавали празненствата, все по-малко ставали привържениците на златния Хелиос.
Гибелта на езическия Хелиополис съвпадала със сгромолясването на Западната Римска империя.
Източната Римска империя, Византия, като християнска държава, не насърчавала култа към античните богове.
Но град Хелиополис продължавал да живее и акрополът се запазил, макар че статуята на Юпитер била изнесена и претопена на кюлчета и подземията на храмовете били разграбени. Докато Хелиополис си оставал важен търговски град на империята, той не можел да съществува без храмове. Затова в него се строили и нови църкви, сега вече християнски, а по-рано построените храмове се преправяли в християнски.
През IV век император Теодосий заповядал да се издигне катедрала в средата на централния площад на акропола. Катедралата би трябвало да ознаменува победата на истинската вяра над езичеството. Построена набързо, по-евтино и по-просто, тя се разрушила след няколко десетилетия почти без да остави следи. Храмът на Фортуна бил преправен в християнска църква. Нарекли го църквата на света Варвара.
Император Юстиниан заповядал да се извадят порфировите колони от площада на акропола и да се откарат в Константинопол. Колоните пак извървели дълъг път. Отново прехвърляне през планините, отново товарене на кораби в Бейрутското пристанище, отново пътешествие по море към новата столица. Тези колони се използували за строителството на "Света София" - християнската катедрала в Константинопол. Те и сега се намират там заедно с други колони, докарани от целия източен свят, сред останки от велики и прекрасни паметници на архитектурата, унищожени от християнството.
Враждебните сили на природата като че ли очаквали отслабването на Хелиополис. Няколко земетресения едно след друго разрушили града, всяко разрушавало къщи и църкви. Но храмът на Юпитер се крепял.
След няколко столетия християните византийци били принудени да напуснат западналото градче, което било загубило предишното си значение. На тяхно място дошли арабите. Тъкмо тогава се и родила легендата, че храмовете и огромните платформи са построени от духовете на цар Соломон.
Арабите с нова сила се заловили да престрояват и прекрояват акропола. По-точно това, което било останало от него. По времето на тяхното идване построените преди повече от петстотин години сгради загубили здравината си. Паднали няколко великолепни колони от храма на Юпитер и капителите им се търкулнали надалеч из двора на акропола. Земетресенията разрушили по-голяма част от стените на акропола и унищожили входа.
Арабите превърнали акропола в крепост. Високият храм, укрепен с грамадни каменни плочи, като че ли примамвал фортификаторите да го използуват. От разрушените плочи и колони направили нови стени и крепостни укрепления. Сред развалините била построена джамия. Друга, по-голяма, израснала извън границите на акропола. Още веднъж се сменили боговете и още веднъж прекланящите се пред тях били сигурни, че именно техните богове действително са истински и достойни да господствуват над света.
Но на колоните на Юпитер се паднало още веднъж да видят смяната на знамената и на боговете. Армията на кръстоносците на Боемунд Антиохийски и Раймунд Едески превзела крепостта и се задържала в нея известно време, отбранявайки се от дамаската армия. Кръстоносците успели да опустошат джамиите и на бърза ръка да възстановят властта на християнския бог. След няколко седмици те отстъпили и в джамиите се върнали моллите. А оределите колони на храма на Юпитер равнодушно се извисявали над това стълпотворение.
Боговете, в чиято чест били издигнати, измрели толкова отдавна, че и помен не останало от тях по тези места. И срещайки изображението на Юпитер или Марс, християните и мюсюлманите в зависимост от настроението и полета на фантазията си ги възприемали или за дяволи, или за герои от древността.
Забравило се името на града - Хелиополис. Върнало се старото - Баалбек. Един английски пътешественик, който видял развалините на Баалбек през 1751 година, съобщил в записките си, че в една долина, в средата на мръсно бедно градче стърчат девет огромни колони, наоколо се търкалят много камъни и плочи.
Друг пътешественик, французин, тридесет години по-късно изброил само шест от тези колони: поредното земетресение през 1759 година съборило останалите три. Същият обърнал внимание на руините на бойна кула, която някога се извисявала сред колоните. Той не знаел, че кулата била построена през XII век от Бахрам-шах, господаря на Дамаск. По времето, когато тук се появили първите европейски пътешественици, Баалбек отдавна бил загубил военното си значение.
От Хелиополис благоволил да се заинтересува негово императорско величество кайзерът на Германия. Това се случило през първите години на нашия век. Немски археолози започнали планомерни разкопки на града. Те разчистили между другото малкия кръгъл храм на Фортуна. Със столетия той се е криел сред жилищните сгради, полузатрупан със земя и затулен от огради. Оказало се, че почти не бил пострадал от времето. По-късно тук работили френски археолози и най-накрая щафетата била поета от ливанския Департамент по старините.
А какво представлява Баалбек днес? Колкото и да е чудно, бурната и плачевна съдба на акропола не е успяла да го заличи напълно от лицето на земята. Римските и ливанските архитекти са строили толкова солидно и сериозно, че в Баалбек е останало най-много от римската епоха, а не от времето на християните и мюсюлманите.
Това не значи, че от римско време се е запазило много, но като се има пред вид, че нито от Византия, нито от кръстоносците, нито от халифата не е останало почти нищо, става очевидно сравнителното могъщество на езическите богове.
Шестте исполински колони, стълбата и платформата на храма на Юпитер и днес правят потресаващо впечатление на всеки, който е бил в Баалбек. Жълтеникавият топъл камък се запалва при залез слънце и колоните, които се виждат от много километри, изглеждат като триумфална арка, като врата, която не води заникъде.
Олтарят на централния площад на акропола, изчистен от руините на християнската катедрала, се извисява над плочите и парчетата от колони, които са се изтъркулили отгоре, от храма. Част от порфировите колони на централния площад са цели и до днес, като прикриват достъпа до нишите, в които някога са стояли статуи на герои и богове. Християнските пуритани от първите векове на византийството разрушили статуите. Каквото не успели те - довършили го мюсюлманските дервиши.
От големите храмове на Хелиополис най-добре се е запазил храмът на Бакхус. Отдалече той изглежда невредим. Това не е така. Само от две страни са останали стени и колони. Храмът е толкова здрав и внушителен - именно като храм, като произведение на изкуството, а не като живописна руина, - че сега в него се провеждат международни фестивали на драмата и музиката. Всяка година в Баалбек пристигат най-добрите театри и опери на света и в езическия храм, по-голям от която и да е съвременна концертна зала, се събират зрители. Веднъж в годината Баалбек оживява. И ако в този храм по-рано са се прекланяли пред веселите и непостоянни богове на античността, след това - пред божата майка, след това - пред Мохамед, то сега езическите времена на Венера и Юпитер са се върнали в Баалбек. Храмът е възвърнат на музите...

Й.Можейко

БАЛБЕК 2

БАЛБЕК

Фантастичните плочи


Ще започнем с дълъг цитат:
"В някои места на Земята са се запазили останки от древни постройки, които смайват с мащабите си, особеностите на конструкциите и други "загадъчни" детайли. Трилитите на Баалбекската тераса например, разположени в подножието на планината Антиливан, представляват гигантски, грубо обработени блокове, дълги до двадесет метра и тежки около хиляда тона. Тези блокове са докарани от кариера и са издигнати на височина до седем метра - задача, която е трудно да се реши дори с помощта на мощните средства на съвременната техника. В самата кариера е останал огромен, одялал, но неотделен от скалата камък. Дължината му е 21 метра, ширината - 4,8 - и височината - 4,2. Биха били необходими обединените усилия на 40 хиляди души, за да се помръдне такъв блок от мястото си.
Досега не могат да се смятат решени въпросите: от кого, кога и с каква цел са изсечени тези "циклопични" плочи?".
Всичко, което е казано по-горе, съм взел от статията на М. Агрест "Космонавти на древността", в която на преден план се изтъква мисълта: не са ли построили такива съоръжения като Баалбек пришълци от далечни планети и не са ли те унищожили при излитане Содом и Гомор? По отношение на Баалбек тази хипотеза изглежда така:
"Може да се допусне, че космонавтите са извършвали изследването на Слънчевата система с малки кораби, стартирайки от Земята. Не е изключено за целта да им е било необходимо да получат на Земята допълнително ядрено гориво и да построят специални площадки и складове. Те също несъмнено трябвало да оставят спомен за пребиваването си на Земята. Не се ли отнасят назованите необикновени съоръжения, като например терасата на Баалбек, към тези паметници?".
И така, при планината Антиливан (по-точно при хребета й) в Южен Ливан се намира тайнствената Баалбекска тераса, която е възможно да е построена от космонавти като площадка за кацане на малки ракети. А ако не е, то "не може да се смятат решени въпросите "от кого, кога и с каква цел са изсечени тези "циклопични" плочи?"
Но хайде да направим пътешествие из този край и да видим на място какво представлява Баалбекската тераса.
Упътвайки се за Баалбек, ние оставяме брега на Средиземно море и се изкачваме по сухите склонове на Ливанските планини, като следваме пътя, по който са вървели преди две хиляди години пети македонски и трети галски легион на Август. Покорени са крайбрежните финикийски градове и новият град-лагер Бейрут, наречен Колония Юлия Августа феликс Бейрутус, тоест щастливата колония Бейрут на Юлия Августа (дъщерята на императора), останал назад, където флотата сигурно охранявала легионите откъм тила. Отпред е Хелиополис - малък, но богат семитски град, наречен така от Селевкидите, наследници на Александър Македонски в чест на бога Слънце. По-рано градът се е наричал Баал Бек - Градът на Ваал.
Римляните знаят, че Хелиополис е древен център на финикийската религия, чиито мъже са известни с красноречието си, а жените - с красотата си. Тук живеят най-добрите флейтисти в света и се извисяват прекрасни храмове, посветени на Слънцето.
От седловината се вижда широка долина - до десет километра широчина и около сто дължина. От другата й страна са рижите и виолетовите склонове на Антиливанската верига, на чиито върхове по половин година не се стопява снегът. Южната част на долината представлява обраснало с тръстика езеро; към север местността се издига и там, сред реки, стичащи се към езерото, се намира градът - редица от къщи, заобиколени от каменни огради, покриви на пазари и по средата - хълмът на Акропола, увенчан от няколко малки храма, построени по елински образци.
Легионерите се спускат надолу, без да се грижат за охрана и без да се престрояват в бойни редици. Походът не е дълъг и труден, и легионерите, починали си след боевете, загрубели от вятъра и загорели, весело си разменят шеги. Не можеш да си спомниш улиците на колко градове са видели тези легиони. Един град повече, един по-малко...
Главният храм на Баал Бек, построен в незапомнени времена, бил посветен на арамейския бог Хадад, бог на мълнията и гърма, който бил властен да изпрати дъжд на полята, за да зрее реколтата, и порой, за да унищожи тази реколта. Главата на Хадад била увенчана с лъчи, по времето на селевкидите го отъждествявали с бога Слънце и затова храмът на Хадад станал храм на Юпитер Хелиполитанус. Реконструирали го и го разширили, броят на поклонниците растял и получилият известност храм дал ново име на града - Хелиополис.
След завоюването на Близкия Изток от римляните значението на Хелиополис продължавало да расте. И не само заради това, че тук се намирал храмът на Юпитер-Хадад. Хелиополис контролирал плодородната долина, богата с изворна вода, гори, лозя, бил най-големият пункт, където спирали за почивка керваните, пътуващи от крайбрежието към вътрешността на страната, освен това служил за военна база на римляните. Оттук римските пълководци тръгвали в походи срещу царството на Партите.
През 116 година при оракула на храма на Юпитер в Хелиополис се явил император Траян. Решил да провери всезнаещия пророк и вместо въпрос му предал чиста плочка за писане, завита в плат. В отговор получил също такава; това уверило императора в проницателността на оракула.
- И тъй, какъв ще бъде окончателният отговор? - попитал императорът.
На Траян дали връзка съчки, увити в парцал. Следващата година императорът загинал в Киликия. Тялото му изгорили на огън от съчки. Предсказанието се сбъднало. Така гласи преданието. Разбира се, императорът би могъл и да не загине и тогава същите съчки можело да бъдат изтълкувани другояче. Но за нас е важно друго - през II век храмът в Хелиополис станал толкова известен в древния свят, че дори римските императори се обръщали към неговия оракул.
Император Антонин Пий (138-161 г.) заповядал на мястото на стария храм на Юпитер да се започне построяването на нов, най-големия в света. Били нужни огромни средства и множество роби. Вниманието на римския двор към строителството в долината на Ливан се засилвало още и от това, че през тези години самите римски императори не били чистокръвни римляни: Септимий Север се сродил с ливанската фамилия на Юлий Басиани от Емеса и синът му, император Каракала, бил вече наполовина ливанец. И за следващите императори от династията на Северите далечната ливанска долина престанала да бъде чужда, това била къщата на тяхната майка и на жените им. Майката на Каракала, умната и властна Юлия Домна, помагала на мъжа си Септимий Север, а след това и на сина си да управляват държавата. В Рим се появяват много учени и държавни дейци от Ливан и Сирия. Предприемчивите потомци на финикийците завземат ключовите позиции в империята. Ливанци и сирийци командуват легиони, търгуват, заседават в сената.
Каракала и майка му пишели думата "Хелиополис" на монетите си. По тяхно време се и разгърнало с пълна сила строителството, започнато от Антонин Пий. Храмът на Слънцето, а и целият акропол, построен от императора, възхищавал пътешествениците и пилигримите. Нищо не могло да се сравни с този акропол в цялата Римска империя, дори в самата столица. И след много години, когато Баалбек бил завладян от арабите и акрополът превърнат в крепост, те били сигурни, че той е построен от великия цар Соломон... 7-37

БАЛБЕК

Място за релакс

Някои решения за релакс и спа







приятно отпускне






и да не забравим да се насладим

Място за релакс

Нашето любимо местенце !!!

Подреждането на дома е индивидуално решение на всеки , зависещо от много фактори.
Едно остава сигурно... това местенце може много много да ни помогне да релаксираме след работния ден и забързаното ежедневие.

Следват някои решения за интериор, дано харесат и на Вас .





кухня




приятен апетит






чудесно кътче за отмора




можем да се отпуснем и да се насладим напълно








да не забравяме да оценим гледката

С пожелание за чудесни предстоящи и настоящи моменти

Да ги изживеем по най - хубавия за нас начин !!!

Нашето любимо местенце !!!

Цветна аура

Жълтите - са най-закачливо-обичащите, свободни по дух, енергични и непринудени личности в аура спектъра. Жълтите са прекрасни, чувствителни, оптимистични същества, чиито живот има за цел да донесат радост на хората. Да се забавляват и да се помогне да се излекува планетата.

Жълтите могат да бъдат много срамежливи и чувствителни или могат да бъдат искрата/ живеца на партито. Тези игриви характери имат страхотно чувство за хумор. Обичат да се смеят и да карат другите да се смеят. Жълтите вярват, че животът е, за да изпитват удоволствие. Искат да живеят живота си свободно и спонтанно. С вечна усмивка на лицето си, те напомнят на хората да не гледат на себе си или проблемите си прекалено на сериозно.

Жълтите биха предпочели да не работят изобщо освен, ако работата им не е забавна, като игра, или творческа. Те обичат природата и често имат опасения за оцеляването на дивата природа и околната среда. Кучетата са много внимателни към Жълтите и често стават най-добрите им приятели.



Жълто кафявите

Светлите, любопитни, абстрактни жълто-кафяви са уникални характери в умственото семейство. Те са най-близо до детинското от всички жълто-кафяви. Абстрактните жълто-кафяви са открити приветливи и дружелюбни. Те са изключително оптимистични личности. Въпреки че те често имат висока енергия, тя обикновено се разпръсва. Те са склонни да започнат да вършат много неща едновременно.

Всички останали жълто-кафяви личности преработват информацията по един много логичен и последователен начин. Те действат във всяка стъпка от едно до десет. Абстрактните жълто-кафяви виждат всички детайли и стъпки, които трябва да бъдат обработени, но те не постъпват по обикновения начин.

Абстрактните жълто-кафяви имат мислене на посоки/ случайно мислене за посоката, която да изберат. Вместо да се процедира стъпка по стъпка, те се опитват да работят по всички стъпки едновременно. Те нямат чувството, че всяка една стъпка е приоритет - първата стъпка е просто още едно парченце от проекта, като може да бъде свършено последно. Тези чувствителни индивиди често правят впечатление на разсеяни, за другите хора.

Абстрактните жълто-кафяви често оставят нещата си не на място или ги губят и обикновено не могат да си спомнят къде са ги оставили за последно. Техният живот може да бъде в постоянно състояние на объркване и постоянно разстроени. Абстрактната жълто-кафява енергия е толкова нефокусирана в себе си, че хората, около тези, които я притежават, имат желание да ги свалят на тяхното ниво.

Абстрактните жълто-кафяви имат енергия подобна на тази на огнените fireflies (огнените птици може би) или колибри. Техните бързо вибриращи крилата се движат сто пъти в секунда, тъй като те непрекъснато променят курса си във въздуха.

жълто-кафяви

Цветът е дълбок жълто-кафяв със слой от оцветена в горско зелено лента. Екологичните жълто-кафяви са мостът между физическите и умствените представители в аура спектъра.

Екологичните жълто-кафяви опознават реалността като физически пипат тяхната среда и след това психично я анализират. Понякога жълто / жълто-кафявите комбинации, които са подтиснали свободния си жълт аспект и смятат себе си за екологични жълто кафяви. Важно е жълто / жълто-кафявите да намерят начин да се свържат с техният жълт аспект, вместо да вярват, че са екологични жълто-кафяви.

Както Логичните жълто-кафяви и чувствителните жълто-кафяви, екологичните жълто-кафяви желаят сигурност, стабилност и логика. Те работят най-добре в един свят от правила, граници, норми и логични резултати, които следват основните закони на причината и следствието.

Екологичните жълто-кафяви предпочитат структурата и дисциплината. Те се справят в живота по един систематичен и последователен начин, както Логическите жълто-кафяви, но те имат допълнителна способност да съдят или отмерват в средата им чрез вътрешното възприятие (каквото и да значи това).

Тези невероятни личности могат интуитивно да анализират пространствени ситуации. Те могат с мисъл точно да измерят разстоянието от едната страна на стаята до останалите просто наблюдавайки ги. Екологичните жълто-кафяви отнасят кинетично-психологическите си впечатления и умствените си спрямо средата.


Логическите жълто-кафяви имат светла жълто-кафява лента, която обкръжава тялото и обикновено се държи плътно към него. Това отразява логическата жълто-кафява склонност да задържат чувствата и мислите си за себе си.

Логическите жълто-кафяви са много логически и аналитични. Те избират да обработят всяка стъпка, от едно до 10. Логическата жълто-кафяви не харесват това да прескочат или пропуснат каквото и да е. Техният начин на обработка/ процедиране не може да бъде накаран да върви по-бързо. Те трябва да анализират и разберат логиката във всяка стъпка, преди да пристъпят към следващата.

Логичните жълто-кафяви искат да се създаде основата на нещо, а след това бавно се изгради тухла по тухла, стъпка по стъпка. В противен случай, те се страхуват, че целия проект ще се разруши върху тях.

Те не се привличат от риска. Тези методични мислители трябва да видят всички данни и всички факти, преди да направят какъвто и да е ход. Всичко за логическите жълто-кафяви се извършва по ред и по последователен начин. Всеки детайл е внимателно обработен.

Логическите жълто-кафяви обикновено се държат по обичаен начин. За тях е по-удобно да повтарят едни и същи задължения ден след ден. Те не обичат рутината им да бъде променяна. Дори пренареждането на мебелите в домовете им може да ги накара да се чувстват неудобно, докато се приспособят към новата ситуация.

Логическите жълто-кафяви са най-гъвкавите и адаптивни личности на аура спектъра. Тяхното чувство за сигурност се придържа към надеждността и предсказуемостта.

Чувствителните жълто-кафяви са мост между умствените цветове и емоционалните цветове. Техните аури са комбинация от светлокафяв цвят със светлосиня лента обгръщаща тялото. Техните индивидуалности са фина комбинация от психическите жълто-кафяви качества и емоционалните качества на синята аура.

Чувствителните жълто-кафяви включват характеристики на умственото/ психичното, аналитичната логика с любов и интуитивно състрадание. Тези нежни личности са тихи, чувствителни и изискващи. Те предпочитат като логическите жълто-кафяви, да се гради рационално върху една добра основа и аналитично да изпипват детайлите.

Чувствителните жълто-кафяви са по-емоционални и интуитивни, отколкото логическите жълто-кафяви, но те са склонни да задържат своите чувства за себе си. Когато възникне проблем, чувствителни жълто-кафяви ще се оттеглят вътре в себе си, за да намерят най-практичното решение.



Зелените - са едни от най-силните и интелигентни хора в аура спектъра. Зелените са изключително светли. Те работят с информация и идеи бързо; скачайки от едно на десет. Те не обичат да се занимават с всички стъпки и детайлите между тях.

Един проект, който е твърде подробен е досаден и скучен за Зелените. Те предпочитат да разработят идеята, да организират план, а след това да делегират на някой друг да се грижи за подробностите.

Зелените са много привлечени от пари, власт и бизнес. Тези бързи мислители са много организирани и ефикасни. Пишат списъци и ефективно отписват точките в списъка, когато те са изпълнени. Зелените разпознават модели и откриват решения много бързо.

Когато Зелените имат правомощия, те могат да постигнат всичко. Те обичат да определят целите си и са решени да ги постигнат. Зелените са “Двигатели и разклащащи”, когато става въпрос за предприемане на действия. Те обикновено са и работохолиците на планетата.

Зелените са високо конкурентни и се наслаждават на предизвикателствата. Имат добра преценка за риска и умеят да го поемат. Хазартът е нещо обикновено за Зелените, особено ако има възможност за големи печалби.

Силно волеви, тези мощни личности определят собствения си път и начин на действие, който те обикновено чувстват, че е правилният път. Човек рядко е в състояние да оспори Зелените.

Кристалните аури са ясни и са известни като „аура хамелеони”. Както хамелеоните, техните аури ще променят цветовете си, за да съответстват на аурата на тези хора, с които осъществяват контакт. Те приемат характеристиките, моделите на поведението, емоциите и мислите на аура цвета с който осъществяват контакт.

Силата на кристалните е, че могат бързо да се разбират с почти всички. Например Жълтите смятат, че може да са свързани с кристални, които когато са с тях, да действат и мислят като жълти. По-късно, когато същите кристални прекарват време с Чувствителните жълто-кафяви, жълто-кафявите могат да се чувстват така, сякаш са намерени сродни души.

Въпреки това несъответствията на кристалните могат да объркат хората. Една минута кристалните мислят и се държат като Зелените, а малко по-късно, те могат да приличат повече на сините.

Колкото повече те се свързват и правят връзка с другите, толкова повече се променя личността им.

Тъй като кристалните са склонни да приемат цветовете на другите аури, понякога хората могат да се чувстват енергийно източени, когато те са в тяхно присъствие. Когато са силни, кристалните могат да бъдат ясен проводник или канал за лечебна енергия.
Като естествени лечители кристалните помогнат на своите клиенти да изчистят блокажи, като по този начин дават възможност на клиентите си да направят място на естествените лечебни процеси да се осъществят.

Цветна аура

Индиго

Индиговата аура е най-новата аура от цветовите аури, появила се на планетата. Индиговите имат нова енергия, ново съзнание, и са носители на нова ера на мир и хармония. Те чувстват, че за да се спаси планетата,е необходимо да се образоват масите и да се подобри начина на живот.
Индиговите са тук, за да живеят като примери за ново високо съзнание.

Когато пиша това по-голямата част от хората с индигова аура са деца, въпреки че са налице няколко с индигова аура, които са дошли като предшественици.

Думите, използвани за описване на хората с индигова аура включват честност, силна интуиция, душевност/ психологически/ медиумни способности, независимост, смелост, силна воля, и чувствителност.

Индиговите са стари души, които знаят кои са те и къде идват. Някои смятат индиговите за странни, особени, чудати и ексцентрични. Тези настоятелни и уверени индивиди се раждат със своите цялостни духовни спомени. Много родители съобщават, че техните деца с индигова аура възхитяват с ярки подробности за минал живот или скорошни срещи с духовни същества. Родителите също така съобщават, че тези деца могат да четат техните умове и изглежда имат невероятни психически способности. Родителите често не знаят как да „повдигнат” в развитието им тези невероятни малки същества.

Една необикновена характеристика на индиговите е, че те често се появяват двуполови. Често е трудно да се каже дали индиговите са мъжки или женски, или, а сексуални. Това е, когато, ако индиговите имат и двете (Ин и Ян – мъжко и женско), мъжки и женски качества в тях. Тяхната сексуалност не е основната им загриженост, обаче, тя е в тяхната духовност.


Червен пласт на аурата.

Хората не се раждат с червен пласт на аурата. Червения цвят обикновено се добавя като външна лента в началото на живота, защото личността чувства нужда от защита. Червеното покритие може да предложи защита, но също може да се превърне в ужасно бреме за носене.

Двете най-прости индикации, че личността носи червено покритие са чувствата на силен гняв и ярост, или непрекъсната борба и само саботаж. Ако тези хора евентуално не премахнат Червеното покритие от тяхната аура, техните защитни щитове, вероятно ще се превърнат техен затвор.

Хората обикновено се сдобиват с Червено покритие на аурата поради една или повече от следните причини:

Те са имали застрашаващи живота им преживявания при раждане или когато са били млади, което е причина за тях да смятат, че те могат да умрат или че светът не е безопасно място. Примери за живото-застрашаващи ситуации могат да включват усложнения при раждане, тежко заболяване, задушаване или преживява опасност от удавяне.

Много хора не помнят тези ситуации / инциденти и така източника на гнева им или агресивността остава загадка за тях самите. Те често имат чувство на страх, безпокоят се или имат усещане за предстоящото бедствие поради неизвестни за тях причини.

Хората също могат да добавят червено покритие на аурата си, ако те са физически, емоционално или умствено изоставени или отхвърлени.

Червеното покритие често се появява при хора, които са били нежелани деца, приети или разделени от родителите, когато са били още малки. Това може да се отнася и за децата, които се чувстват емоционално изоставени от майка си, дори и когато майка им е физически около тях...

Индиго

Храна за Душата - добродетелите

1.ДОБРОТО.

Това е непоклатима канара, здрава основа, върху която се гради какъвто и да е разумен живот.
Съграденото върху доброто е ненарушимо. Това, което се руши, не е добро.Доброто свързва човека с неизчерпаемия източник на сили.
Силата на доброто прави човека крепък, канара при всички мъчнотии и препятствия. Прави го силен да устои, да преодолее всичко и да победи.

2.СПРАВЕДЛИВОСТ.

Тя е хубавото разпределение на светлината, топлината, силата, на всички блага, с които Природата тъй щедро дарява. Те са дар за всички.
Всяко същество, което идва на Земята, има право на живот, на слънце, на всички блага. Справедливостта е условие за правилен растеж и процъфтяване. Тя дава условията на растежа.
Само там, дето има справедливост, може да има правилен растеж, естествен развой и възход.
3.РАЗУМНОСТ.
Това е целесъобразно употребление на светлината, топлината, силата и на всички други блага.
Само там, дето цари разумността, има плодове. Само в царството на разумността зреят плодовете.
С други думи, само там, където е тя, има трайни, благодатни резултати.
В разумността влиза великата Мъдрост, великото Знание, което разкрива силите, законите и методите за работа.
Това е дълбокото разбиране на Природата, на самия човек и на неговия път. Разумността е израз на хармоничното съчетание на Любовта и Мъдростта.

4.ХАРМОНИЯ.

Когато всички струни на един музикален инструмент са нагласени хармонично, могат да се изсвирят красиви мелодии с него. Само тогава гениалният виртуоз може да прояви чрез него своята сила, своята мощ, своя замах.


Когато инструментите на един оркестър са нагласени хармонично, тогава диригентът може да вдигне палката и да изрази чрез него великата идея, която го озарява и вдъхновява.
Всички същества представляват велик космичен оркестър. И когато между тях има хармония, тогава великият Диригент ще изпълни чрез този оркестър музиката на разумния Живот, ще изяви своето величие, красотата на своята мисъл, на своята велика любов.


Всички народи са органи на един космически организъм и както всеки орган си има свое място, свое предназначение, своя мисия, тъй и всеки народ.
Тая идея изгрява в съзнанието на човечеството в днешната епоха.


5.СВОБОДА.

Свободата е премахване на всички прегради, ограничения и препятствия, които спъват Божественото естество на човека да се изяви в света с всичката си красота, блясък и размах."

Храна за Душата - добродетелите

Детето Индиго

Името “индигово дете” идва от цвета на душата – индигов, който е белег за напреднала душа, която служи като учител или лечител. Всяко индигово дете ще поеме тази мисия, да учи или да лекува, по някакъв начин, често просто като бъде този, който е.



"Кристалните" деца започват да се раждат около 2000 година. Призванието им е да ускорят човешката еволюция, като разкрият на хората техните духовни сили и божествен произход, ръководени от "Закона на единството".

Изследователката Дорийн Вирту първа проучва същността на феномена и разкрива удивителните послания на индиговите и кристални деца. Названията им произтичат от цветовете на аурата и енергията, която излъчват. Аурата (астралното тяло) на индиговите деца е с мастиленосин (индигов) цвят.

Това е цветът на чакрата, която екстрасенсите наричат "трето око" и представлява енергиен център в средата на челото. Тази чакра регулира ясновидските дарби за проникване в незримото и контакти с форми на материя и енергия отвъд познатите ни измерения. Кристалните деца имат прекрасна многоцветна аура в пастелни тонове, напомняща на огрян от слънчевите лъчи кристал. И двете генерации се отличават с висока чувствителност и свръхестествени дарби.

Индиговите деца са по-стара генерация и сега се проявяват най-вече във възрастовия диапазон от 7 до 37 години. Със своя астрален "детектор на лъжата" те безпогрешно усещат лъжата, безчестието и авторитарността. Индиговите деца са неспособни да бъдат лицемерни или да симулират толерантност към злобата и нетърпимостта в средата, която ги заобикаля.

Тъй като тяхната колективна цел е да съборят стария световен ред, те са по-войнствени и енергични от по-късната генерация на кристалните деца. Те са тук, за да разрушат или реформират правителствените, образователни и законодателни системи, които възпрепятстват обединението на човечеството. За да осъществят своите намерения, те се нуждаят от изключителна непоколебимост и завладяваща решителност.


Черти на характера

1. Решителен и настойчив, когато има вътрешно усещане за това.

2. Роден след 1972 год. (именно през тази година са започнали да се раждат първите деца не със златиста, а със синьо-виолетова аура).

3. Проявява се като творческа натура, има склонност към музиката и поезията

4. Склонен е към вредни навици.

5. "Древна душа", чувства се така, като че ли не е на 13, а вече на 43.

6. Интуитивен, способен е да взема правилни решения като се основава изцяло на интуицията си.

7. Независим и горд, даже в унизителни ситуации.

8. В случай, че се натъкне на непреодолима стена от равнодушие и лъжи, е способен на ярост и жестокост.

9. Имат склонност към безсъние, неспокоен сън, нощни кошмари, често заспива трудно или се страхува да заспи.

10. Гори от желание да помогне на целия свят в някакво велико начинание.

11. Отличава се с висока самооценка.

12. В пубертета не са редки периодите на депресия, случвало се е да мисли за самоубийство.

13. Търси истинска, и искрена дружба, има остра нужда от безусловната любов на близките хора, изисква да му се обръща голямо внимание.

14. Често изпитва привързаност към растенията или животните. Някои Индиго дотолкова са влюбени в природата, че разбират езика на птиците и растенията, страдат и преживяват заедно с тях.

15. Детето категорично отказва да върши някои неща: например да стои на опашка. Всички Индиго въобще не могат да търпят да ги заставят да вършат нещо на принципа "аз така ти казвам" или "така трябва", или "всички така правят". !?

16. Въобще не му действат предишните приоми на възпитанието. Той изобщо не реагира на строгите "възпитателни мерки", например наказание, заплахи или унижение.

17. Детето прави впечатление на необщително, освен ако не се намира в компания на себеподобни.

Най-разпространените качества на децата Индиго:

1. Идват на този свят с усещането за своята царственост (а и често се държат по подобен начин).

2. Те чувстват, че "са заслужили да бъдат тук", и са доста удивени от факта, че другите не винаги споделят това мнение.

3. Те не се съмняват в своята значимост. Често съобщават на родителите си "кои са те".

4. При тях няма абсолютни авторитети, не считат за нужно да обясняват своите постъпки и признават свободата на избора.

5. Те се объркват когато се сблъскват с консервативни системи, където, вместо да се проявява творческата мисъл, строго се съблюдават традициите.

6. В училище или вкъщи, те често виждат по-рационален начин да направят нещо, обаче околните възприемат това като "нарушение на правилата" или за нежелание да се приспособят към съществуващата система.

7. Изглеждат некомуникативни, ако не са в компанията на себеподобни. Ако около тях няма никой с подобен манталитет, те се затварят в себе си и имат чувството, че на този свят никой не ги разбира.
....

От гледна точка на науката - децата Индиго не съществуват. Или по-точно, чертите, които ги отличават от останалите, в известна степен са присъщи (били присъщи) на всяка личност на определен етап от нейното развитие, но с изключение на едно - "цветът на аурата".
Само че, в нито една научна общност в света не е регистриран някакъв вид измервателно устройство, който да регистрира "дължината на вълните на аурата" на човека (макар и да има подобни експерименти – например Ефектът на Кирлиан).

В света има множество нелепи хипотези за удивителните вродени способности на подобни хора, както и за техният произход. В конкретния случай, съществува мнение, че това са деца, родени здрави, но от родители, болни от заразни смъртоносни болести като СПИН, хепатит С, или деца, които са се появили на белия свят в резултат на изкуствено оплождане. Някои псевдоучени сочат като признак (макар и не главен) едно от качествата на децата Индиго – ярко изразената кинестезия (усещанията за движение на частите на тялото едни спрямо други, които се получават чрез рецепторите разположени в ставните капсули, специфичната обратна връзка, която позволява да се регулират амплитудата и скоростта на движение на частите на тялото – б. пр. ) или кинестетична модулация.

Детето Индиго

Персепол -легенда или истина

Версията за буйния пир в Персепол, където възлюблената на Птолемей атинянка Таис грабва факел и призовава да се унищожи Персепол като отмъщение за гибелта на Атина, и Александър, подчинявайки се на общото настроение, пръв хвърля факела в каменната гора на тронната зала, изглежда като драматичен апокриф. Александър е пресметлив и въздържан. Всичко, което върши до деня на пожара, говори за това, че е прав Диодор Сицилийски, който уверява в предварително взето решение от Александър. Иначе защо е заповядал няколко дни преди пожара да се превози от Персепол в Суза цялата съкровищница на персийските царе, защо предоставя на войниците си града на пълно разграбване, въпреки че се е предал без бой? И в момента на пожара градът бил празен, мъртъв и пуст.
Така или иначе, дворците изгорели. Пожарът приключил сутринта. Срутили се покривите на тронните зали, изгорели заобикалящите ги постройки и само мъртвата гора от колони останала сред пепелището.
И макар че оттогава изминали повече от хиляда години, гората от колони, оредяла от времето, все още стои. И останките от барелефите те карат да се спреш пред ужасния строй от войници и пленници, крачещи в неизвестността, крачещи хилядолетия, макар че няма нито армии, нито дворци. Античните истории разказват, че Дарий, умирайки от ръката на своя сатрап, в последните минути на живота си могъл да открие сред заобикалящите го само едно лице, трогнато от съчувствие - лицето на настигналия го най-после Александър Македонски. И именно към него се обърнал умиращият Дарий с молба да се погрижи за семейството му.
Александър покрил тялото на царя на царете с плаща си и заповядал да го погребат в изгорения Персепол.
Наистина съществува и друга версия: че Александър закъснял. Когато настигнал царския керван, Дарий вече бил мъртъв..

Персепол -легенда или истина

Персепол

В ахеменидска Персия се трудили много художници и занаятчии, събрани от всички краища на света. Когато Александър Велики стигнал до Персепол, видял край пътя огромна тълпа осакатени хора - това били пленени от персите гръцки художници, скулптори, резбари. За да не избягат, ги осакатявали жестоко: лишавали ги от част от тялото или лицето, която не била необходима за работата. На едни художници били отсечени левите ръце, на други - стъпалата на краката, носовете, ушите. Осакатените гръцки майстори в Персепол били повече от осемстотин. Но освен тях на строежа на двореца работели египтяни, мидийци, вавилонци, юдеи, набатейци, арменци - всички племена и народи, чиято съдба била прекършена от персийското завоевание. Но едва ли ще се намери друг дворец в света, в който така точно и последователно да се е прокарвала централната идея - идеята за персийското могъщество. Тук волята на художниците чужденци била окончателно смазана от главната задача и не е трудно да си представим, че освен физически мъки осакатените художници са изпитвали и морални мъки - на клиента и господаря били необходими само техническото им умение и занаят, но не и творческото начало. Резултатът от това били колони и стени на стълби, украсени с безкрайни, майсторски и точно изработени, еднообразни барелефи, които повтарят в общи черти един и същ мотив: царят на царете на трон и върволица от еднакви воини, еднакви данъкоплатци, еднакви поданици. Дори по това, което се е запазило от Персепол, е очевидно пълното тържество на чинопочитанието, редът и войнишкият строй.
Последователността на идеята най-силно се проявява в главните сгради на съоръженията на Персепол - залата за приемите - ападана - и тронната зала.
Ападаната е квадратна зала, толкова огромна, че по време на тържествени аудиенции в нея се побирали десет хиляди души. Покривът на залата, намиращ се на недостижимата височина на седеметажна сграда, се поддържал от седемдесет и две колони. Те били изобретение на ахеменидските архитекти - Египет или Елада не познават подобни. Това са отвесни каменни стълбове, израстващи от високи, леко закръглени пиедестали и завършващи в горната си част с капители с възглавнички във вид на лъвски фигури или фигури на бик, съединени в гърбовете си. Колоните не отстъпвали встрани, както е прието, за да открият перспективата на пространствения обем. Те стоели равномерно из цялата зала като гора, заради което се губела перспективата и се получавала замръзнала вкаменена гора, която придавала допълнителна статичност на двореца, където времето трябвало послушно да спре в краката на властелина на света.
Не е чудно, че археолозите досега не могат да намерят отговор на елементарния сякаш въпрос: а къде е мястото на царския трон в тази зала? Тя е еднаква от всички страни, сама за себе си е свят без край и начало, тронът би могъл да бъде навсякъде и никъде. Изказвали се дори предположения, че залите на Персепол са съкровищници, нещо като музеи на заграбеното и докарано от целия свят имущество.
Дарий не довършил постройката на персеполския дворец. Строителството било продължено от Ксеркс и Артаксеркс, за което тези царе оставили съответни надписи. То заело няколко десетилетия. Като не се задоволили със залата на Дарий, Ксеркс и Артаксеркс пристроили до нея втора. Но с изключение на големия размер на залата и няколко по-различни барелефи, нищо не било изменено. Идеята тържествувала.
По това време, когато разноплеменните майстори одялвали еднообразните стволове на колоните за мъртвата гора и изрязвали еднакви барелефи, повелителят на персийската държава Ксеркс, опитвайки се да завоюва Елада и да я ощастливи с принадлежността си към света на реда, опожарил Атина. Това се случило през 480 година пр.н.е. Гърция не могла да бъде покорена - персийската флота загинала при Саламин и Ксеркс отстъпил, но унищожението на Атина се пазило толкова трайно в паметта на гърците, че гибелта на Персепол се свързва почти без изключение от всички антични автори именно с това събитие.
За елините борбата с Персия на Ахеменидите приела характер на принципен конфликт. Това не било просто война, каквито доста много са се случвали в съдбата на Гърция, това бил смъртоносен конфликт между два свята. Споменът за опожаряването на Атина бил жив и след столетие и половина, когато Александър Македонски се прехвърлял на азиатския бряг, за да унищожи армиите на поредния Дарий, поредния цар на царете на застиналата, каменна, но изтощена и вече нежизненоспособна ахеменидска държава. Възможно е конфликтът, чието описание е достигнало до нас през призмата на гръцкото възприятие, да го идеализираме, но когато Диодор Сицилийски пише, че Александър решил да унищожи напълно Персепол, то това намерение е свързано в нашето въображение с драматичната сцена на срещата на Александър с осемстотинте художници; Александър искрено отказвал правото на съществуване на града с казармените барелефи, който осакатява художници. Не вярвам в случайността на пожара и гибелта на Персепол, макар че много автори, види се, пазейки репутацията на великия човек, подчертават случайността в разказите за последния ден на ахеменидската столица...

Персепол

ПЕРСЕПОЛ Гората от колони

Ако Бехистунският надпис е паметник на апотеоза на персийската държава на Ахеменидите, то драматичните събития, свързани с Персепол, бележат края не само на тази държава, но и на този древен свят, възникнал на бреговете на Нил и Ефрат, който бавно и високо се издигнал в пирамидите и храмовете на Карнак, Ниневия и Вавилон и се разпаднал под яростния удар на малката армия на македонския пълководец. Ще доживява века си Вавилон и ще се сменят владетелите на египетския трон (от съратниците на същия този Александър), но огънят, който погълнал персеполския дворец, отбелязал не само пълното унищожаване на този великолепен паметник на архитектурата. Тогава, както пише английският археолог Мортимър Уилър, "загинала цялата средноизточна цивилизация, за която отминало времето на творчески порив..."
Персеполският дворец е връстник на Бехистунския надпис. През същите години, когато Дарий се домогнал до безгранична власт в Ахеменидската империя, като унищожил съперниците си, отлично съзнавайки важността на парадното оформяне на властта и обединената благодарение само на военната сила държава, разпростряла се от Кавказките планини до Египет, си поставил за цел и създаването на достоен център на империята.
Суза, столицата на империята, макар и да бил голям и богат град, отстъпвала несъмнено и на Вавилон, и на Тива, и възможно и на някои елински градове като Ефес или Милет. Обаче за Дарий не бил толкова важен размерът на града, колкото съответствието на центъра на империята на всесилието на властелините й. Затова като образец за новата столица той не взел съществуващите градове, а тръгнал по стъпките на предшественика си Кир II, който намислил строителство на мемориал в Пасаргади в чест на победата си над индийците - решаващата битка за господство над Близкия Изток. Там и бил погребан Кир, който загинал през 530 година пр.н.е.
Несъмнено Пасаргади не бил предназначен за постоянно пребиваване на царя и на двора. Разкопките на хълма открили грамадна каменна платформа, към която от долината се издигат две широки стълби. В подножието на хълма са намерени останки от малък дворец и кула, известна в тези места под името "Затворът на Соломон" (още едно свидетелство за стремежа да се приписва всичко неясно на известни имена). На юг от Пасаргади, сред пустинна равнина, се намира проста каменна постройка върху терасовиден фундамент. Това е гробницата на Кир.
Останките от двореца в Пасаргади говорят, че градът бил временно жилище. По-точно Кир възнамерявал да построи там истински дворец, но от войни и походи нямал време. Синът му Камбиз покорявал Египет, гледал да запази империята на баща си и също нямал време да достроява Пасаргади. Като се домогнал до властта, Дарий отначало обърнал внимание на Пасаргади и започнал там строителство, но след като построил временен дворец от сурови тухли, изоставил работата.
Изминали няколко години, преди Дарий да открие друго място за двореца: величествени тераси, спускащи се от планината Рахмед към река Пулвар на петдесет километра от днешния Шираз.
Там се намирал храмът, а може би и малък град, основан от Кир. Гърците нарекли новата столица с името "Персепол" - град на персите, което ни е известно от записките на Клитарх, историк на Александър Македонски. Персите са го наричали Парса.
Древният персийски обичай да се издигат светилища върху хълмове е спазен и в Персепол. Терасите, на които е разположен градът-дворец, градът-светилище на живия бог - царя на царете, са укрепени с грамадни каменни блокове, изравнени, павирани и съединени с широки мраморни полирани стълби, от двете страни на които имало стени с барелефи - еднообразни, скучни, но величествени. Тук всичко е подчинено на една цел - да се подтисне зрителят не само с богатството и могъществото на царя на царете, но и с организираността, с реда в тази държава, където всичко е подчинено на единен план, на единна воля...

ПЕРСЕПОЛ Гората от колони

МОРКОВ, ЯЙЦЕ И ЧАША КАФЕ

ИНТЕРЕСНА ИСТОРИЯ ПРОЧЕТИ Я
от господин Николай Колев мой приятел в Нетлог

Повече никога няма да гледаш по същия начин на чаша с кафе... Една млада жена посети майка си и й разказа за живота и трудностите, които трябва да преодолява всеки ден. За това колко е изморена да се бори продължително. Имала чувството, че в момента, в който един проблем се разреши, идва нов на негово място.

Майка й я заведе в кухнята. Напълни три тенджери с вода и ги сложи на котлона да се стоплят. Водата бързо завря. В първата майката сложи моркови, във втората яйца, а в третата смляно кафе. После отново ги върна на котлона да врят, без да каже и дума. След десетина минути загаси огъня, отцеди морковите и ги сложи в купа, извади яйцата и тях сложи в купа, а най-накрая изля кафето в чаша. После се обърна се към дъщеря си с въпроса: „Кажи ми, какво видя?" „Моркови, яйца и кафе" – бил отговорът на момичето.
Тогава майката й каза да се приближи до морковите. Когато момичето го направи, забеляза, че морковите са меки. След това майката я помоли да вземе едно от яйцата и да счупи черупката му. Когато момичето го направи то установи, че яйцето е станало твърдо. Най-накрая майката помоли дъщеря си да опита от кафето. Момичето се усмихна с и с удоволствие опита от богатия аромат на кафето, а после попита: "Но, какво всъщност означава това, мамо?" Тогава майка й й обясни, че всеки има различни начини да се изправи пред едно и също нещастие: врящата вода. Всеки реагира по различен начин. Първо морковите били твърди и силни, обаче врящата вода ги подчинила и ги направила меки и слаби. После яйцата, които в началото били чупливи и тънката им черупка предпазвала течността вътре, a след като престояли известно време във врящата вода, вътрешността им станала твърда. Единствено смляните кафени зърна останали себе си. След като били подчинени на врящата вода, те я променили. „Ти от кои си? - попита майката. Когато нещастието тропа на твоята врата как реагираш ти? Какво си ти – морков, яйце или кафено зърно?" Спомни си за това:"Кой съм аз? Дали съм морков, който изглежда силен, но става мек и губи своята сила пред болката и нещастието? Или може би яйце, което има меко сърце, но се променя, когато ситуацията се нажежи? Или съм кафено зърно, което всъщност променя топлата вода – обстоятелството, довело до неговата болка?
Когато водата се стопля, то освобождава своя вкус и аромат. Ако си като кафеното зърно, когато нещата ти изглеждат най-лоши, ти ще станеш най-добрата и ще промениш ситуацията около себе си. Когато времето изглежда най-мрачно, а трудностите са най-големи, дали това не те отвежда на по-друго ниво? Как ти ръководиш бедите? Дали си морков, яйце или кафено зърно? Можеш ли да имаш достатъчно радост, за да останеш мека, достатъчно препятствия, за да останеш твърда, достатъчно мъка, за да запазиш човешкото у себе си и достатъчно надежда, за да те направи щастлива?
Не е задължително най-щастливите хора да са непременно най-добрите.
Това, което правят те, е да извадят най-доброто от себе си, когато животът постави препятствие на пътя им. Най-светлото бъдеще винаги ще е базирано на преодоляното минало. Ти не би могла да вървиш напред в живота, ако не загърбиш раните и неприятностите в миналото. Може би искаш да изпратиш това съобщение на хора, които са важни за теб; на такива, които са докоснали по един или друг начин живота ти; на тези, които те карат да се усмихнеш, точно когато имаш нужда; на тези, които ти показват хубавата страна на нещата, когато се чувстваш смазан; на тези, които са оценили приятелството; на тези, които означават много в твоя живот. Ако не го изпратиш, просто ще пропуснеш възможността с това писмо да направиш деня на някого по-светъл и приятен. Нека всички бъдем кафени зърна ...


Тази история ще стигне до много хора .
Пожелавам Ви същото не пропускайте възможността с това писмо да направите деня на някого по-светъл и приятен.
Нека всички бъдем кафени зърна

МОРКОВ, ЯЙЦЕ И ЧАША КАФЕ

Факирът и Кобрата

Един факир в Индия прекарал трийсет години в неподвижно състояние, с желание да разреши смисъла на Живота. По цели дни той седял неподвижен като дърво. Птичките даже правели гнездата си върху неговата глава. Един ден една бедна вдовица се приближила до него и на едно близко дърво закачила люлчица, в която оставила детето си. Спокойна, че детето й се намира под зоркото око на факира, тя отишла на работа. След малко една кобра се приближила до люлчицата и се готвела да ухапе детето. Факирът си задал въпроса, да помогне ли на детето, или да го предостави на грижите на Бога.
Той си казал:

- Бог създаде и детето, и кобрата. Той сам мисли за него. При това, не зная какво да направя, за да изпълня Волята Божия.

Като разсъждавал така, той не се подвижил и оставил на Бога, сам да разреши въпроса. Кобрата ухапала детето, и то умряло. Факирът си казал:

Такава е била Волята Божия.

Напразно прекарал той трийсет години в размишление – не разбрал смисъла на Живота.

Като заминал за онзи свят, Бог го извикал да го пита защо не спасил детето на вдовицата.

– Не знаех, каква е Твоята Воля – да спася детето, като убия кобрата, или да оставя кобрата жива, а Ти сам да запазиш детето.

Бог му отговорил:

– Моята Воля е да остане детето живо, затова ти трябваше да се подвижиш и да убиеш кобрата. Защо размишляваше толкова години, щом не можа да разрешиш този въпрос? За наказание, ще те изпратя пак на земята, да прекараш още хиляда години в мъчнотии, да познаваш каква е моята воля и да я изпълняваш.



Много хора и до днес още седят като този факир, неподвижни и в размишление върху целта и смисъла на Живота, но нищо не са разрешили. До тях се приближават приятелите им, преследвани от кобри, но те не се подвижват, не искат да вдигнат ръка, да убият кобрата. Те си казват: "Бог е направил и човека, и кобрата; ако трябва, Той сам ще спаси човека." Кобрата представлява лъжливия човешки живот, резултат на неговия изопачен ум и на неговото сърце. Кобрата държи ума и сърцето на човека сковани. Ще кажете, че светът е такъв. Не е такъв светът. Напротив, светът е разумен, основан на ред и порядък. За да видите какво, всъщност, е светът, трябва да имате свободен билет да го обиколите. Само така ще имате ясна представа за него. Но само онзи може да се ползва от такъв билет, който е готов да учи и да работи с Любов. Светът се нуждае от велики хора, от герои, ранени не в гърба, при отстъпление и бягство, но в гърдите, ранени при настъпление.

Факирът и Кобрата

Майстори на любовта 2

Любовта е безусловна. Страхът изобилства от условия.

На пътя на страха, аз ще те обичам, ако ми позволиш да те контролирам, ако си добър към мен, ако подхождаш на образа, който съм си изградил за теб. И понеже ти никога няма да постигнеш този образ, аз те осъждам за това и те обявявам за виновен. Много пъти аз дори се срамувам от теб, защото не си това, което искам. Ако не подхождаш на този образ, ти ме смущаваш, дразниш ме, не мога да проявявам никакво търпение към теб. Аз просто претендирам за доброта. На пътя на любовта няма ако, няма условия.

Обичам те без причина, без никакви оправдания.

ОБИЧАМ ТЕ ТАКЪВ КАКЪВТО СИ И ТИ ДАВАМ СВОБОДАТА ДА БЪДЕШ ТАКЪВ. АКО НЕ ТЕ ОБИЧАМ ТАКЪВ, ТОГАВА ПО-ДОБРЕ ДА БЪДА С НЯКОЙ ДРУГ, КОЙТО ОТГОВАРЯ НА МОИТЕ ИЗИСКВАНИЯ. НЯМАМЕ ПРАВО ДА ПРОМЕНЯМЕ, КОГОТО И ДА БИЛО И НИКОЙ НЯМА ПРАВО ДА ПРОМЕНЯ НАС.

Ако решим да се променяме, това трябва да е защото ние така искаме, защото не желаем повече да страдаме.
Повечето хора изживяват целия си живот, вървейки по пътя на страха. Те се обвързват, защото чувстват че трябва да бъдат обвързани. В тази връзка проявяват всички свои очаквания към партньора си и към себе си. Цялата тази драма и страдание съществуват, защото ние използваме канали за комуникация, които са съществували още преди да се родим. Хората съдят и стават жертви, клюкарстват се взаимно, клюкарят с приятели, клюкарят в бара. Карат членовете на семейството да се мразят един друг. Натрупват емоционална отрова и я предават и на децата си. “ Виж баща си – какво ми направи. Не бъди като него. Всички мъже са такива, всички жени са такива.” Ето какво правим с хората, които обичаме толкова много – със собствените си деца, приятели и партньори.

На пътя на страха имаме толкова много условия, очаквания и задължения, че създаваме безброй правила да защитим себе си от емоционалната мъка.

А истината е, че не бива да има никакви правила. Тези правила повлияват върху качеството на каналите за комуникация между нас, защото когато се страхуваме, ние лъжем.

Ако ти имаш очаквания какъв да бъда, тогава аз се чувствам длъжен да бъда такъв. Истината е, че не съм това, което искаш. Когато съм честен и съм това, което съм, ти се чувстваш наранен, ти се ядосваш. Тогава аз те лъжа, защото се страхувам от твоята присъда. Страхувам се, че ще ме обвиниш, че ще ме осъдиш и ще ме накажеш. И всеки път, когато си спомниш, ти ме наказваш отново и отново за същата грешка.

На пътя на любовта има справедливост. Ако направите грешка,
плащате само веднъж за нея и ако вие истински обичате себе си, вие се учите от тази грешка.
На пътя на страха няма справедливост.
Карате себе си да плащате хиляди пъти за една и съща грешка. Карате приятеля или партньора си да плаща хиляди пъти за същата грешка. Това създава чувство за несправедливост и отваря много емоционални рани. След това, разбира се, смятате, че си сте се провалили. Хората драматизират всичко, дори съвсем прости и дребни неща. Виждаме тези драми в обичайните взаимоотношения в ада, защото те са на пътя на страха.

Любовта винаги е мила, страхът не е.

Поради страха ние сме изпълнени със задължения и очаквания, не проявяваме респект, избягваме отговорността и изпитваме съжаление. Как да се почувстваме добре, когато толкова ни е страх. Чувстваме се жертва на всичко. Чувстваме се ядосани, тъжни, ревниви или предадени.

По пътя на любовта, вие давате повече отколкото взимате... !?
И разбира се, обичате себе си достатъчно, че да позволявате на егоистични хора да се възползват от вас. Вие няма да си отмъщавате, но сте наясно във вашите общувания. Може да кажете: “Не харесвам, когато се опитваш да се възползваш от мен, когато не ме уважаваш, когато не си добър с мен. Не се нуждая от някой, който да злоупотребява с мен с думи, емоционално или физически. Нямам нужда да чувам ругатните ти през цялото време

И не, защото съм по-добър от теб, а защото обичам красотата. Обичам да се смея, обичам да се забавлявам, обичам да обичам.

Майстори на любовта 2