Въстаналият оазис Знаех, че Петербург е "Втората Венеция" и това лесно се обяснява: във Венеция също има канали и морето е близо, тя също е разположена на острови.
Но Палмира? Ако такъв град е съществувал, то най-вероятното е там да са расли палми, а в Петербург не растат.
... Съдбата на Палмира, най-красивият град на древния Изток, град-приказка, ефимерен, прелетял като метеор по страниците на историята на човечеството, прилича по нещо на съдбата на Петра и Баалбек. Може би за това, че са възникнали дълго преди нашата ера и разцветът им (или второто им раждане) съвпада с времето на римското господство. Може би и за това, че по местоположение са близо и сухите ветрове духат по улиците на Баалбек така, както и между колоните на палмирския форум. И все пак името на Палмира е по-известно, отколкото имената на другите градове, макар че малцина знаят какво е представлявал градът, къде се е намирал и с какво се е прославил. Съдбата на Палмира е трагична. Този град не е умирал, не е западал в течение на много векове като съседите си. Той е изчезнал за една нощ.
Да се върнем към римската провинция Сирия. Бяхме там, когато разглеждахме Баалбек, и сега ще се наложи да минем по пътищата й от Дамаск на североизток. Към пустинята.
По тези места и днес е жив споменът за времето на древния Рим. Помпей завоювал част от Сирия през 64 година пр.н.е. Римските легиони за пръв път установили лагерите си по склоновете на сухите планини. За дълго. Римляните били заинтересовани Сирия да им се покори завинаги. Сирия била ключът към великия търговски път от древността, който започвал край бреговете на Атлантика - в долините на Англия и в планините на Испания, - минавал през Рим и Гърция и тук, на източния бряг на Средиземно море, се сливали маршрутите на корабите от запад - Италия, Гърция, Египет, Тунис, и от изток - Арабия, Индия, Китай. От изток идвали копринени платове, подправки, благовония, порцелан, скъпоценни камъни. Вносът от Индия достигал сто и петдесет милиона сестерции годишно. "Толкова ние харчим за разкош и жени" - се оплаквал Плиний. Освен това самата новообразувана провинция трябвала на Рим като доставчик на зърно, плодове, зехтин, смокини, фурми и вино. В Сидон се произвеждало най-хубавото стъкло, в Тир - пурпурни вълнени туники.
Повече от сто години продължило постепенното асимилиране от Римската империя на малките царства и княжества, които граничели със Сирия. Признало властта на Рим и царството на набатейците със столица в Петра. Признало я и царството Палмира.
Ненадминатите палмирски стрелци с лъкове участвували в похода на Траян в Дакия. Набатейските отряди пазели южните граници. Императорите на Рим раздавали на ветераните парчета сирийска земя и роби. Животът бил евтин в плодородния сух край. Едно семейство можело да
преживее със сто и петдесет сирийски динара за година.
Сирия се превръщала в най-богатата от римските провинции. Араби, евреи, арамейци, набатеи, перси, арменци, египтяни, римляни, гърци живеели в градовете и селата й. Антиохия, столицата на провинцията, имала повече жители, отколкото Дамаск, Алепо или Бейрут днес. Големите градове били двойно повече, отколкото сега. Само в Апамей, от който останала купчина почти неизследвани развалини, по сметките на археолозите, са живели около половин милион души. Археологът Лоурънс преброил сто и двадесет мъртви градове в радиус тридесет километра от съвременния Алепо.
Римският император Диоклециан (284-305 г.) заповядал да се създаде укрепена граница (наречена страта Диоклециана) от Басра, недалече от Ерусалим, до Мосул на река Тигър. Дължината й била около хиляда километра. Укрепленията трябвало да пазят провинцията от набезите на персите. През тридесетте години на нашия век границата била фотографирана от самолет - тя представлявала верига от крепости и укрепления. Във всяка крепост имало басейни с вода, казарми и подслони за преминаващите кервани. Укреплението се намирало в пределите на видимостта на следващия пост. Постовете се съединявали с ниска стена - конете на персите не били научени да прескачат препятствия. Главните градове били свързани с павирани пътища, повечето от които могат да се използуват дори сега. Пътищата се поддържали добре. Край тях поставяли стълбове, а в низините ги ограждали със стени, за да не бъдат заливани от пролетните води.
Самолетната снимка показва също, че голяма част от сега безлюдната степ и пустиня била напоявана.
По целия път от Дамаск до Палмира се срещат безкрайно много запустели и полузасипани с пясък резервоари, басейни, канали и акведукти - водата и тогава не достигала в пустинята, но сега жителите на тези места могат само да мечтаят за изобилието от вода, което съществувало тук преди две хиляди години. Римските акведукти минават над села, където сега водата, извлечена от дълбоки кладенци, се докарва отдалече, и съхраняват като съкровище в бутилки.
Пример за инженерно изкуство от това време може да служи язовирът в Ел Харбак. Той бил построен в пресъхваща през лятото клисура, където по време на дъжд тече буен поток. Язовирът се е запазил напълно. В основата си стената е дебела двадесет метра, толкова е и висока, а е дълга седемдесет метра. Езерото е събирало сто и четиридесет хиляди кубически метра вода. През двете хиляди години са се отлепили и са паднали в дефилето само няколко плочи от облицовката. По седемметровата стена на язовира сега минава път.
Не било лесно да се охранява голямата провинция. Границите й преминават по планини и пустини. Съседите и съперниците й - отначало нартите, а след това персите - винаги са завиждали на Сирия заради богатите полета и градове.
Римляните избрали тук политика, която се оправдала в течение на много десетилетия. Те не лишили напълно от самостоятелност по-рано независимите царства и княжества. Оставили на престолите местните династии, които се заклели във вярност на Рим.
Юдея, управлявана от династията на Ирод, набатейска Петра, градовете Декаполиса в Южна Сирия и Палмира станали буферни държави. Те трябвало да плащат данък на Рим и да охраняват пътищата на керваните. В замяна управниците им си задържали доходите, които получавали като посредници в търговията. В случай на непокорство римските легиони нахълтвали в царството и доказвали правото си на власт над целия свят.
... Оазисът, намиращ се на сто и петдесет километра от съвременния Дамаск, на кръстовището на няколко кервански пътища, бил заселен много преди нашата ера. Там се намирал малкият град Тадмор, чиито жители се прекланяли пред Ваал, бога на небето, и на Бел, бога на Слънцето. В града имало няколко подслони за кервани, храм на бог Бел и двеста-триста глинени и каменни къщи. В оазиса имало много вода. Градът можел да изхрани и главното да напои десетки хиляди хора. И затова той растял и забогатявал. Тук се кръстосвали керванските пътища от юг, от Арабия и Египет, с пътя за Изток. Не е чудно, че в града влиятелни били хората, които имали, както гласят надписите, титлата "началник на керван" и "началник на пазар".
Легионите на Помпей не стигнали до оазиса. Това успял да направи след четвърт век Марк Антоний. Но и на него му се наложило да отстъпи от стените на Тадмор. Минали още двадесет години и градът признал хегемонията на Рим. На тадморските царе не било по силите да се борят без съюзници с колоса, който по това време бил покорил всички царства на Изтока. По времето на император Хадриан (началото на II век) Тадмор вече бил васал на Рим и никой не го наричал със старото име. Сега бил Хадриана Палмира. Така се преименувал градът в чест на посещението от императора Хадриан през 130 година. Императорът Септимий Север превърнал Палмира и подчинените й оазиси в провинциални градове на империята. А след няколко години Палмира получила статута на императорска колония.
Палмира обаче пазела неутралитет във войните между Рим и партите. Колкото и да били лоши отношенията между гигантите на античния свят, колкото и жестоко да се сражавали римските и партански войски, каквито и заплашителни ноти да си разменяли правителствата, римските патриции еднакво имали нужда от коприна, подправки и благовония, а на партанските велможи трябвали римски стоки. И именно тук, в Палмира, се срещали керваните и на пазарите царувало изгодно и за двете страни търговско примирие.
В града се строели грамадни храмове, театри, хиподроми, бани, дворци. Римската мода прониквала в града и децата ги кръщавали с римски имена. Но главният храм в града си оставал храмът на Бел - местен, а не римски бог, и децата получавали едновременно с римското и свое, родно име. И като че ли най-прекрасното и внушително място в града бил не форумът, както в римските градове, не акрополът, а пазарът. Той бил огромен, ограден с колонади и магазините му приличали на дворци. Театърът на града, запазил се до днес, бил не по-лош от най-големите театри на античния свят. А храмът на Бел с централна зала от двеста квадратни метра отстъпвал само може би на храма на Юпитер в Хелиополис.
Градът се гордеел с красотата, славата, богатството си и признавайки властта на Рим, го смятал по-скоро за съюзник, отколкото за господар.
Палмирците не били воини. Знаменитите им стрелци с лъкове не били многобройни и главно изпълнявали караулна служба. Понякога се отправяли с римляните в походи, но щом отпадала острата нужда от тях, се връщали обратно. Те били данъкът, който плащала Палмира за правото си да трупа богатства. Това разбирали и римляните, и партите. Но се случило така, че съседите на Палмира трябвало да променят мнението си за жителите на оазиса.
Палмира
.jpg)
