Палмира

Въстаналият оазис

Знаех, че Петербург е "Втората Венеция" и това лесно се обяснява: във Венеция също има канали и морето е близо, тя също е разположена на острови.

Но Палмира? Ако такъв град е съществувал, то най-вероятното е там да са расли палми, а в Петербург не растат.
... Съдбата на Палмира, най-красивият град на древния Изток, град-приказка, ефимерен, прелетял като метеор по страниците на историята на човечеството, прилича по нещо на съдбата на Петра и Баалбек. Може би за това, че са възникнали дълго преди нашата ера и разцветът им (или второто им раждане) съвпада с времето на римското господство. Може би и за това, че по местоположение са близо и сухите ветрове духат по улиците на Баалбек така, както и между колоните на палмирския форум.
И все пак името на Палмира е по-известно, отколкото имената на другите градове, макар че малцина знаят какво е представлявал градът, къде се е намирал и с какво се е прославил. Съдбата на Палмира е трагична. Този град не е умирал, не е западал в течение на много векове като съседите си. Той е изчезнал за една нощ.
Да се върнем към римската провинция Сирия. Бяхме там, когато разглеждахме Баалбек, и сега ще се наложи да минем по пътищата й от Дамаск на североизток. Към пустинята.
По тези места и днес е жив споменът за времето на древния Рим. Помпей завоювал част от Сирия през 64 година пр.н.е. Римските легиони за пръв път установили лагерите си по склоновете на сухите планини. За дълго. Римляните били заинтересовани Сирия да им се покори завинаги. Сирия била ключът към великия търговски път от древността, който започвал край бреговете на Атлантика - в долините на Англия и в планините на Испания, - минавал през Рим и Гърция и тук, на източния бряг на Средиземно море, се сливали маршрутите на корабите от запад - Италия, Гърция, Египет, Тунис, и от изток - Арабия, Индия, Китай. От изток идвали копринени платове, подправки, благовония, порцелан, скъпоценни камъни. Вносът от Индия достигал сто и петдесет милиона сестерции годишно. "Толкова ние харчим за разкош и жени" - се оплаквал Плиний. Освен това самата новообразувана провинция трябвала на Рим като доставчик на зърно, плодове, зехтин, смокини, фурми и вино. В Сидон се произвеждало най-хубавото стъкло, в Тир - пурпурни вълнени туники.
Повече от сто години продължило постепенното асимилиране от Римската империя на малките царства и княжества, които граничели със Сирия. Признало властта на Рим и царството на набатейците със столица в Петра. Признало я и царството Палмира.
Ненадминатите палмирски стрелци с лъкове участвували в похода на Траян в Дакия. Набатейските отряди пазели южните граници. Императорите на Рим раздавали на ветераните парчета сирийска земя и роби. Животът бил евтин в плодородния сух край. Едно семейство можело да
преживее със сто и петдесет сирийски динара за година.
Сирия се превръщала в най-богатата от римските провинции. Араби, евреи, арамейци, набатеи, перси, арменци, египтяни, римляни, гърци живеели в градовете и селата й. Антиохия, столицата на провинцията, имала повече жители, отколкото Дамаск, Алепо или Бейрут днес. Големите градове били двойно повече, отколкото сега. Само в Апамей, от който останала купчина почти неизследвани развалини, по сметките на археолозите, са живели около половин милион души. Археологът Лоурънс преброил сто и двадесет мъртви градове в радиус тридесет километра от съвременния Алепо.
Римският император Диоклециан (284-305 г.) заповядал да се създаде укрепена граница (наречена страта Диоклециана) от Басра, недалече от Ерусалим, до Мосул на река Тигър. Дължината й била около хиляда километра. Укрепленията трябвало да пазят провинцията от набезите на персите. През тридесетте години на нашия век границата била фотографирана от самолет - тя представлявала верига от крепости и укрепления. Във всяка крепост имало басейни с вода, казарми и подслони за преминаващите кервани. Укреплението се намирало в пределите на видимостта на следващия пост. Постовете се съединявали с ниска стена - конете на персите не били научени да прескачат препятствия.
Главните градове били свързани с павирани пътища, повечето от които могат да се използуват дори сега. Пътищата се поддържали добре. Край тях поставяли стълбове, а в низините ги ограждали със стени, за да не бъдат заливани от пролетните води.
Самолетната снимка показва също, че голяма част от сега безлюдната степ и пустиня била напоявана.

По целия път от Дамаск до Палмира се срещат безкрайно много запустели и полузасипани с пясък резервоари, басейни, канали и акведукти - водата и тогава не достигала в пустинята, но сега жителите на тези места могат само да мечтаят за изобилието от вода, което съществувало тук преди две хиляди години. Римските акведукти минават над села, където сега водата, извлечена от дълбоки кладенци, се докарва отдалече, и съхраняват като съкровище в бутилки.
Пример за инженерно изкуство от това време може да служи язовирът в Ел Харбак. Той бил построен в пресъхваща през лятото клисура, където по време на дъжд тече буен поток. Язовирът се е запазил напълно. В основата си стената е дебела двадесет метра, толкова е и висока, а е дълга седемдесет метра. Езерото е събирало сто и четиридесет хиляди кубически метра вода. През двете хиляди години са се отлепили и са паднали в дефилето само няколко плочи от облицовката. По седемметровата стена на язовира сега минава път.
Не било лесно да се охранява голямата провинция. Границите й преминават по планини и пустини. Съседите и съперниците й - отначало нартите, а след това персите - винаги са завиждали на Сирия заради богатите полета и градове.
Римляните избрали тук политика, която се оправдала в течение на много десетилетия. Те не лишили напълно от самостоятелност по-рано независимите царства и княжества. Оставили на престолите местните династии, които се заклели във вярност на Рим.

Юдея, управлявана от династията на Ирод, набатейска Петра, градовете Декаполиса в Южна Сирия и Палмира станали буферни държави. Те трябвало да плащат данък на Рим и да охраняват пътищата на керваните. В замяна управниците им си задържали доходите, които получавали като посредници в търговията. В случай на непокорство римските легиони нахълтвали в царството и доказвали правото си на власт над целия свят.
... Оазисът, намиращ се на сто и петдесет километра от съвременния Дамаск, на кръстовището на няколко кервански пътища, бил заселен много преди нашата ера. Там се намирал малкият град Тадмор, чиито жители се прекланяли пред Ваал, бога на небето, и на Бел, бога на Слънцето. В града имало няколко подслони за кервани, храм на бог Бел и двеста-триста глинени и каменни къщи. В оазиса имало много вода. Градът можел да изхрани и главното да напои десетки хиляди хора. И затова той растял и забогатявал. Тук се кръстосвали керванските пътища от юг, от Арабия и Египет, с пътя за Изток. Не е чудно, че в града влиятелни били хората, които имали, както гласят надписите, титлата "началник на керван" и "началник на пазар".
Легионите на Помпей не стигнали до оазиса. Това успял да направи след четвърт век Марк Антоний. Но и на него му се наложило да отстъпи от стените на Тадмор. Минали още двадесет години и градът признал хегемонията на Рим. На тадморските царе не било по силите да се борят без съюзници с колоса, който по това време бил покорил всички царства на Изтока. По времето на император Хадриан (началото на II век) Тадмор вече бил васал на Рим и никой не го наричал със старото име. Сега бил Хадриана Палмира. Така се преименувал градът в чест на посещението от императора Хадриан през 130 година. Императорът Септимий Север превърнал Палмира и подчинените й оазиси в провинциални градове на империята. А след няколко години Палмира получила статута на императорска колония.
Палмира обаче пазела неутралитет във войните между Рим и партите. Колкото и да били лоши отношенията между гигантите на античния свят, колкото и жестоко да се сражавали римските и партански войски, каквито и заплашителни ноти да си разменяли правителствата, римските патриции еднакво имали нужда от коприна, подправки и благовония, а на партанските велможи трябвали римски стоки. И именно тук, в Палмира, се срещали керваните и на пазарите царувало изгодно и за двете страни търговско примирие.
В града се строели грамадни храмове, театри, хиподроми, бани, дворци. Римската мода прониквала в града и децата ги кръщавали с римски имена. Но главният храм в града си оставал храмът на Бел - местен, а не римски бог, и децата получавали едновременно с римското и свое, родно име. И като че ли най-прекрасното и внушително място в града бил не форумът, както в римските градове, не акрополът, а пазарът. Той бил огромен, ограден с колонади и магазините му приличали на дворци. Театърът на града, запазил се до днес, бил не по-лош от най-големите театри на античния свят. А храмът на Бел с централна зала от двеста квадратни метра отстъпвал само може би на храма на Юпитер в Хелиополис.

Градът се гордеел с красотата, славата, богатството си и признавайки властта на Рим, го смятал по-скоро за съюзник, отколкото за господар.
Палмирците не били воини. Знаменитите им стрелци с лъкове не били многобройни и главно изпълнявали караулна служба. Понякога се отправяли с римляните в походи, но щом отпадала острата нужда от тях, се връщали обратно. Те били данъкът, който плащала Палмира за правото си да трупа богатства. Това разбирали и римляните, и партите. Но се случило така, че съседите на Палмира трябвало да променят мнението си за жителите на оазиса.

Палмира

Палмира 2

През 260 година персийският цар Шапур I пленил римския император Валериан, разгромил легионите му и окупирал по-голямата част от римска Сирия. Персийските войски наближавали палмирския оазис и римляните се обърнали към палмирския владетел Оденат с молба за помощ. Верен на думата си, Оденат събрал войската си, тръгнал срещу персите, разгромил ги и ги гонил чак до вратите на персийската столица Ктесифон. Като заграбили богата плячка, палмирските войски се прибрали. Продължителната война с Персия не била в интерес на Оденат, от нея печелили само римляните. Войната обаче не могла да бъде избягната. Като се оправили от разгрома, персите отново тръгнали против римляните и важна роля в победите на римските войски пак имала палмирската армия.
От благодарност новият римски император провъзгласил Оденат за "Редител на целия Изток", втори човек в Римската империя. Благодарността била по принуда. Римляните се страхували, че ако палмирската армия ги изостави, ще загубят владенията си в Азия. Император Галиен стигнал дори дотам, че признал на Оденат правото да се нарича не цар, а император и го направил равен на себе си. Освен това Оденат бил обявен за главнокомандуващ всички римски легиони в Азия. От този ден Оденат получил пълна власт над Сирия, Арабия и дори Армения. Палмира станала пръв град в Азия, столица на Близкия Изток.
Дружбата с римляните не била дълготрайна. Рим разбирал каква опасност крие признаването на властелина на Азия за равен, но нямало за какво да се отнеме титлата и армията. Оденат бил лоялен. С всяка година растял авторитетът му, растяло могъществото му. Рим вече не смеел да го обяви за враг. Оставал сигурният и проверен път - убийството.
През 266 година Оденат и големият му син били поканени в Елиса и там предателски убити. Изпълнителите убийци не били римляни и от Рим били получени "искрени съболезнования". Римският император скърбял за смъртта на най-добрия пълководец на Изтока. Изглеждало, че опасността е отстранена. По-малкият син на Оденат е още момче. Палмира трябвало да се примири с понижаването й в ранг на второстепенно княжество.
Но римляните не отчели едно обстоятелство. Вдовицата на Оденат Зенобия, която имала и арабско име Зубайдат, се оказала не само красавица, но и една от най-умните и енергични жени на древността. Тя издигнала на престола по-малкия си син и се обявила за царица на Изтока.
Римляните не осъзнали веднага опасността. Царицата била още млада, пък и армиите на Оденат едва ли ще тръгнат в бой, предвождани от жена. Трябвало да се изчака какво ще кажат двамата палмирски военачалници - Забей и Забда. Военачалниците положили клетва за вярност на прекрасната царица. На нейна страна преминала и армията.
Римските гарнизони бягали от сирийските градове. Палмирската армия тръгнала в поход да отмъсти за предателски убития цар.
Три години продължила борбата на палмирците и съюзниците им с цялата грамадна военна машина на Римската империя. Зенобия начело на войските си завоювала цяла Сирия и Палестина, покорила Египет и почти цяла Мала Азия. През 270 година римските гарнизони отстъпили в района на днешна Анкара. Синът на Зенобия бил коронясан за цар на Египет и до наши дни са достигнали парите му, които се различавали от римските: били без профила на императора.
Борбата на Зенобия срещу Рим се облекчавала от това, че много жители на покорените от римляните страни посрещали палмирските войски като освободители и се присъединявали към отрядите на Зенобия.
Но колкото и да била храбра царицата, изходът на войната бил предопределен. Във всички времена изходът на войната решавала в края на краищата икономиката, а не храбростта на военачалниците. Палмирските съкровища не стигнали, за да се нахранят многобройните съюзници. А освен това и съюзниците не били винаги верни и надеждни. Римляните подкупили някои, други заплашили, трети разгромили. Обширната територия, завладяна от Зенобия, била конгломерат от различни, често враждуващи помежду си държави, а верните на царицата отряди били разпръснати на хиляди километри.
След няколко битки армията на Зенобия под командуването на Забда претърпяла поражение край Антиохия, а през следващата 272 година останките от войските били разбити под Емеса, там, където преди шест години загинал Оденат. През същата година паднала Палмира.
Гордата арабска царица избягала в пустинята. След дълго преследване римляните все пак я хванали и когато император Аврелиан се завърнал в Рим, то я превели пред колесницата на императора, окована със златна верига.
Преди да се завърне в Рим, на Аврелиан се наложило още веднъж да отиде в Палмира. Не успяла войската му, която откарвала пленената царица, да стигне до брега, когато известие настигнало римляните, че Палмира въстанала и привържениците на царицата завзели отново властта. Аврелиан се върнал в града, втори път го превзел, изравнил със земята градските стени, разрушил част от храмовете и изцяло разграбил столицата на оазиса. Всичките съкровища от храма на Бел откарали в Рим и ги предали на храма на Юпитер.
Палмира, къщите и храмовете на която били разрушени, а жителите или избити, или отведени в робство, опустяла за една нощ. Но римляните нямали взривни вещества и затова им се наложило да оставят непипнати големите храмове, театрите, пазара, триумфалните арки и колонадите. За Палмира никога вече не се върнало миналото величие. Но през хиляда и седемстотинте години, които изминали оттогава, тя не се е променила. Сухият въздух на пустинята я е запазил почти такава, каквато е била през онзи ден, когато последният римски легионер изоставил развалините й. Името на този град, в който жителите му така и не се върнали, останало синоним на красота и човек, попаднал там днес, като стъпи върху камъните на мъртвите настилки, завинаги ще остане в плен на прекрасното видение сред сирийската пустиня.

Палмира 2

БАЛБЕК 2

...
Нали нито един, с изключение на Соломон, нямал власт над духовете, а освен тях никой не би могъл да построи такъв храм. Сигурно арабите не са знаели за съществуването на пришълци от други планети.
Акрополът не бил довършен. Строителството му се проточило и войнишките императори, които управлявали империята през годините на залеза й, не могли, а и не искали да влагат луди пари в създаването на храма. Но завършването му било толкова близо, че вече при Каракала започва да действува и малцина се досещали, че първоначалните планове на архитектите не били изцяло осъществени и храмът не бил въздигнат толкова великолепно, колкото се искало на Каракала.
... Огромна стълба, на която би могъл да се събере цял легион, водела към колонадата над главния вход в акропола. Арката на входа, украсена със скулптури, била висока петнадесет метра и широка десет. Като минел под нея, посетителят се озовавал в шестоъгълен двор, също ограден от колонада. След него се намирал още един двор на акропола - главният. Той заемал повече от хектар. По средата му се издигал грамаден олтар.
Колоните, ограждащи площада, се ценели едва ли не като златни. Тези порфирови колони били изсечени в кариерите на Египет, близо до Червено море. Обработили ги и ги шлифовали в Египет, след това ги довлекли до Нил, превозили ги върху шлепове до Александрия, после ги натоварили на кораби и отпращали към Бейрут. От там, отново чрез влачене през планините, били закарани в Хелиополис.
Също такива колони са намерени в Рим и дори в Палмира. В сравнение с колоните на храма на Юпитер те не са големи, но все пак тежат няколко тона. Очевидно транспортирането на далечни разстояния на тежести от такъв мащаб е било напълно по силите на древните.
Главният двор се затварял от храма на Юпитер - център на акропола и на целия Хелиополис.
Храмът стоял върху грамадна платформа, която се разполагала върху плочи. Всяка от тях е с дължина двадесет метра, височина пет и широчина четири. Да се изсече и достави на мястото на строителството такава плоча, не било леко, но архитектите били замислили това не заради създаването на легенди за духовете на цар Соломон или за извънземни пришълци. Под храма се намирали обширни подземия и плочите служели за тяхно покритие. Освен това районът на Хелиополис бил подложен на чести и силни земетресения (по-късно те разрушили голяма част от храмовете). Затова било решено фундаментът на храма да се издигне колкото се може по-здрав.
Обемът на работата се оказал не по силите дори на най-добрите строители на Римската империя. Само три плочи били наредени във фундамента на храма. Те и получили след това името "трилитон". Всяка от тях тежи почти хиляда тона и от нея може да се построи сграда, дълга двадесет и висока петнадесет метра и с дебелина на стените половин метър.
Внимателният наблюдател ще забележи, че във фундамента на храма е трябвало да има четвърта плоча. Мястото й е заето от няколко други плочи със значително по-малък размер. Защо е станало така? Материалът ли не е стигнал, или космонавтите са бързали? Обаче се оказало, че четвъртата плоча съществува - тя се намира в каменната кариера близо до Баалбек. Теглото й надхвърля хиляда тона. Плочата е толкова голяма, че изкачилият се на нея човек прилича на мравка върху куфар.
По плочата могат да се забележат следи от секачи, с които хилядите каменоделци са дялали страните й. И тук вече не остава никакво място за космонавтите. Дори най-запаленият им привърженик няма да твърди, че любимото оръдие на звездните пришълци били секачите.
Храмът на Юпитер е разположен върху платформа, образувана от плочите гиганти и по-малките им сестри. Към него води стълба с три платна. Ограден е от колони, които, макар и не толкова известни, колкото плочите на трилитона, заслужава да се споменат и те. Диаметърът им е около три метра. С височината си надвишават двадесет метра, т.е. шестетажна сграда. Всяка се състои от три части, тежи почти колкото една плоча и при това е увенчана с грамаден великолепен капител, поддържащ фриз и корниз, тежки по няколко тона. Колоните са тъй прекрасни, че един съвременен френски писател е казал: "Ако ги нямаше, то щеше да има по-малко красота в света и по-малко поезия под небето на Ливан". Но тези колони - къде по-сложно творение на инженерния и архитектурния гений, отколкото плочите тераси - никой не приписва на космонавтите. Защото иначе би се наложило прелитането на пришълците да се обвърже с конкретно време и място - оживено, пребродено, описано и преди, и по време, и след строителството на акропола, би се наложило да им се припише познаване на коринтския архитектурен ред и дори поклонение на Юпитер.
Вътре в храма се намирала златната статуя на бога. Античните автори пишат, че бил млад, голобрад, облечен в туника на водач на колесница, в дясната си ръка държал бича на гърма, а в лявата - мълния и сноп пшеница. В дните на годишното празненство най-знатните жители на Хелиополис, които дълго се готвели за този ден, обръснати до голо, съблюдавайки пост и въздържание, изнасяли от храма статуята върху раменете си. В съкровищницата на храма били скрити също така свещените черни камъни. Храмът бил богат, известен като никой друг в Римската империя. Жреците му владеели обширни земи, роби, подземията на храма били напълнени със зърно, вино, масло и други стоки.
Отляво от храма на Юпитер и малко по-ниско от него се намирал друг известен храм на акропола, храмът на богиня Венера. В наши дни този храм погрешно се нарича храм на Бакхус. Така се именува в историческите трудове и записките на пътешествениците. Той отстъпвал на храма на Юпитер и изглеждал малък в сравнение с него, но това съвсем не значи, че наистина е бил малък. Запазилата се врата на храма, висока петнадесет метра, вече говори за размерите му. Фризът на храма бил облицован от каменни панели, украсени с барелефи с изображенията на Марс, Бакхус с венец от лозови листа, Меркурий, Плутон и Венера, която притиска към гърдите си гальовен купидон.
През късноримската епоха на триста метра от акропола бил издигнат още един, но вече малък храм, представлявал кръгло изящно съоръжение и бил посветен на Фортуна - богиня на съдбата.
Хелиополис процъфтявал дотогава, докато християнството не изместило многобройните свирепи, понякога весели, често неразумни и несигурни антични богове. Идването на християнството означавало залеза на Хелиополис. Известно време жреците на акропола господствували над града, но с всяка година все по-бедно и по-скромно минавали празненствата, все по-малко ставали привържениците на златния Хелиос.
Гибелта на езическия Хелиополис съвпадала със сгромолясването на Западната Римска империя.
Източната Римска империя, Византия, като християнска държава, не насърчавала култа към античните богове.
Но град Хелиополис продължавал да живее и акрополът се запазил, макар че статуята на Юпитер била изнесена и претопена на кюлчета и подземията на храмовете били разграбени. Докато Хелиополис си оставал важен търговски град на империята, той не можел да съществува без храмове. Затова в него се строили и нови църкви, сега вече християнски, а по-рано построените храмове се преправяли в християнски.
През IV век император Теодосий заповядал да се издигне катедрала в средата на централния площад на акропола. Катедралата би трябвало да ознаменува победата на истинската вяра над езичеството. Построена набързо, по-евтино и по-просто, тя се разрушила след няколко десетилетия почти без да остави следи. Храмът на Фортуна бил преправен в християнска църква. Нарекли го църквата на света Варвара.
Император Юстиниан заповядал да се извадят порфировите колони от площада на акропола и да се откарат в Константинопол. Колоните пак извървели дълъг път. Отново прехвърляне през планините, отново товарене на кораби в Бейрутското пристанище, отново пътешествие по море към новата столица. Тези колони се използували за строителството на "Света София" - християнската катедрала в Константинопол. Те и сега се намират там заедно с други колони, докарани от целия източен свят, сред останки от велики и прекрасни паметници на архитектурата, унищожени от християнството.
Враждебните сили на природата като че ли очаквали отслабването на Хелиополис. Няколко земетресения едно след друго разрушили града, всяко разрушавало къщи и църкви. Но храмът на Юпитер се крепял.
След няколко столетия християните византийци били принудени да напуснат западналото градче, което било загубило предишното си значение. На тяхно място дошли арабите. Тъкмо тогава се и родила легендата, че храмовете и огромните платформи са построени от духовете на цар Соломон.
Арабите с нова сила се заловили да престрояват и прекрояват акропола. По-точно това, което било останало от него. По времето на тяхното идване построените преди повече от петстотин години сгради загубили здравината си. Паднали няколко великолепни колони от храма на Юпитер и капителите им се търкулнали надалеч из двора на акропола. Земетресенията разрушили по-голяма част от стените на акропола и унищожили входа.
Арабите превърнали акропола в крепост. Високият храм, укрепен с грамадни каменни плочи, като че ли примамвал фортификаторите да го използуват. От разрушените плочи и колони направили нови стени и крепостни укрепления. Сред развалините била построена джамия. Друга, по-голяма, израснала извън границите на акропола. Още веднъж се сменили боговете и още веднъж прекланящите се пред тях били сигурни, че именно техните богове действително са истински и достойни да господствуват над света.
Но на колоните на Юпитер се паднало още веднъж да видят смяната на знамената и на боговете. Армията на кръстоносците на Боемунд Антиохийски и Раймунд Едески превзела крепостта и се задържала в нея известно време, отбранявайки се от дамаската армия. Кръстоносците успели да опустошат джамиите и на бърза ръка да възстановят властта на християнския бог. След няколко седмици те отстъпили и в джамиите се върнали моллите. А оределите колони на храма на Юпитер равнодушно се извисявали над това стълпотворение.
Боговете, в чиято чест били издигнати, измрели толкова отдавна, че и помен не останало от тях по тези места. И срещайки изображението на Юпитер или Марс, християните и мюсюлманите в зависимост от настроението и полета на фантазията си ги възприемали или за дяволи, или за герои от древността.
Забравило се името на града - Хелиополис. Върнало се старото - Баалбек. Един английски пътешественик, който видял развалините на Баалбек през 1751 година, съобщил в записките си, че в една долина, в средата на мръсно бедно градче стърчат девет огромни колони, наоколо се търкалят много камъни и плочи.
Друг пътешественик, французин, тридесет години по-късно изброил само шест от тези колони: поредното земетресение през 1759 година съборило останалите три. Същият обърнал внимание на руините на бойна кула, която някога се извисявала сред колоните. Той не знаел, че кулата била построена през XII век от Бахрам-шах, господаря на Дамаск. По времето, когато тук се появили първите европейски пътешественици, Баалбек отдавна бил загубил военното си значение.
От Хелиополис благоволил да се заинтересува негово императорско величество кайзерът на Германия. Това се случило през първите години на нашия век. Немски археолози започнали планомерни разкопки на града. Те разчистили между другото малкия кръгъл храм на Фортуна. Със столетия той се е криел сред жилищните сгради, полузатрупан със земя и затулен от огради. Оказало се, че почти не бил пострадал от времето. По-късно тук работили френски археолози и най-накрая щафетата била поета от ливанския Департамент по старините.
А какво представлява Баалбек днес? Колкото и да е чудно, бурната и плачевна съдба на акропола не е успяла да го заличи напълно от лицето на земята. Римските и ливанските архитекти са строили толкова солидно и сериозно, че в Баалбек е останало най-много от римската епоха, а не от времето на християните и мюсюлманите.
Това не значи, че от римско време се е запазило много, но като се има пред вид, че нито от Византия, нито от кръстоносците, нито от халифата не е останало почти нищо, става очевидно сравнителното могъщество на езическите богове.
Шестте исполински колони, стълбата и платформата на храма на Юпитер и днес правят потресаващо впечатление на всеки, който е бил в Баалбек. Жълтеникавият топъл камък се запалва при залез слънце и колоните, които се виждат от много километри, изглеждат като триумфална арка, като врата, която не води заникъде.
Олтарят на централния площад на акропола, изчистен от руините на християнската катедрала, се извисява над плочите и парчетата от колони, които са се изтъркулили отгоре, от храма. Част от порфировите колони на централния площад са цели и до днес, като прикриват достъпа до нишите, в които някога са стояли статуи на герои и богове. Християнските пуритани от първите векове на византийството разрушили статуите. Каквото не успели те - довършили го мюсюлманските дервиши.
От големите храмове на Хелиополис най-добре се е запазил храмът на Бакхус. Отдалече той изглежда невредим. Това не е така. Само от две страни са останали стени и колони. Храмът е толкова здрав и внушителен - именно като храм, като произведение на изкуството, а не като живописна руина, - че сега в него се провеждат международни фестивали на драмата и музиката. Всяка година в Баалбек пристигат най-добрите театри и опери на света и в езическия храм, по-голям от която и да е съвременна концертна зала, се събират зрители. Веднъж в годината Баалбек оживява. И ако в този храм по-рано са се прекланяли пред веселите и непостоянни богове на античността, след това - пред божата майка, след това - пред Мохамед, то сега езическите времена на Венера и Юпитер са се върнали в Баалбек. Храмът е възвърнат на музите...

Й.Можейко

БАЛБЕК 2

БАЛБЕК

Фантастичните плочи


Ще започнем с дълъг цитат:
"В някои места на Земята са се запазили останки от древни постройки, които смайват с мащабите си, особеностите на конструкциите и други "загадъчни" детайли. Трилитите на Баалбекската тераса например, разположени в подножието на планината Антиливан, представляват гигантски, грубо обработени блокове, дълги до двадесет метра и тежки около хиляда тона. Тези блокове са докарани от кариера и са издигнати на височина до седем метра - задача, която е трудно да се реши дори с помощта на мощните средства на съвременната техника. В самата кариера е останал огромен, одялал, но неотделен от скалата камък. Дължината му е 21 метра, ширината - 4,8 - и височината - 4,2. Биха били необходими обединените усилия на 40 хиляди души, за да се помръдне такъв блок от мястото си.
Досега не могат да се смятат решени въпросите: от кого, кога и с каква цел са изсечени тези "циклопични" плочи?".
Всичко, което е казано по-горе, съм взел от статията на М. Агрест "Космонавти на древността", в която на преден план се изтъква мисълта: не са ли построили такива съоръжения като Баалбек пришълци от далечни планети и не са ли те унищожили при излитане Содом и Гомор? По отношение на Баалбек тази хипотеза изглежда така:
"Може да се допусне, че космонавтите са извършвали изследването на Слънчевата система с малки кораби, стартирайки от Земята. Не е изключено за целта да им е било необходимо да получат на Земята допълнително ядрено гориво и да построят специални площадки и складове. Те също несъмнено трябвало да оставят спомен за пребиваването си на Земята. Не се ли отнасят назованите необикновени съоръжения, като например терасата на Баалбек, към тези паметници?".
И така, при планината Антиливан (по-точно при хребета й) в Южен Ливан се намира тайнствената Баалбекска тераса, която е възможно да е построена от космонавти като площадка за кацане на малки ракети. А ако не е, то "не може да се смятат решени въпросите "от кого, кога и с каква цел са изсечени тези "циклопични" плочи?"
Но хайде да направим пътешествие из този край и да видим на място какво представлява Баалбекската тераса.
Упътвайки се за Баалбек, ние оставяме брега на Средиземно море и се изкачваме по сухите склонове на Ливанските планини, като следваме пътя, по който са вървели преди две хиляди години пети македонски и трети галски легион на Август. Покорени са крайбрежните финикийски градове и новият град-лагер Бейрут, наречен Колония Юлия Августа феликс Бейрутус, тоест щастливата колония Бейрут на Юлия Августа (дъщерята на императора), останал назад, където флотата сигурно охранявала легионите откъм тила. Отпред е Хелиополис - малък, но богат семитски град, наречен така от Селевкидите, наследници на Александър Македонски в чест на бога Слънце. По-рано градът се е наричал Баал Бек - Градът на Ваал.
Римляните знаят, че Хелиополис е древен център на финикийската религия, чиито мъже са известни с красноречието си, а жените - с красотата си. Тук живеят най-добрите флейтисти в света и се извисяват прекрасни храмове, посветени на Слънцето.
От седловината се вижда широка долина - до десет километра широчина и около сто дължина. От другата й страна са рижите и виолетовите склонове на Антиливанската верига, на чиито върхове по половин година не се стопява снегът. Южната част на долината представлява обраснало с тръстика езеро; към север местността се издига и там, сред реки, стичащи се към езерото, се намира градът - редица от къщи, заобиколени от каменни огради, покриви на пазари и по средата - хълмът на Акропола, увенчан от няколко малки храма, построени по елински образци.
Легионерите се спускат надолу, без да се грижат за охрана и без да се престрояват в бойни редици. Походът не е дълъг и труден, и легионерите, починали си след боевете, загрубели от вятъра и загорели, весело си разменят шеги. Не можеш да си спомниш улиците на колко градове са видели тези легиони. Един град повече, един по-малко...
Главният храм на Баал Бек, построен в незапомнени времена, бил посветен на арамейския бог Хадад, бог на мълнията и гърма, който бил властен да изпрати дъжд на полята, за да зрее реколтата, и порой, за да унищожи тази реколта. Главата на Хадад била увенчана с лъчи, по времето на селевкидите го отъждествявали с бога Слънце и затова храмът на Хадад станал храм на Юпитер Хелиполитанус. Реконструирали го и го разширили, броят на поклонниците растял и получилият известност храм дал ново име на града - Хелиополис.
След завоюването на Близкия Изток от римляните значението на Хелиополис продължавало да расте. И не само заради това, че тук се намирал храмът на Юпитер-Хадад. Хелиополис контролирал плодородната долина, богата с изворна вода, гори, лозя, бил най-големият пункт, където спирали за почивка керваните, пътуващи от крайбрежието към вътрешността на страната, освен това служил за военна база на римляните. Оттук римските пълководци тръгвали в походи срещу царството на Партите.
През 116 година при оракула на храма на Юпитер в Хелиополис се явил император Траян. Решил да провери всезнаещия пророк и вместо въпрос му предал чиста плочка за писане, завита в плат. В отговор получил също такава; това уверило императора в проницателността на оракула.
- И тъй, какъв ще бъде окончателният отговор? - попитал императорът.
На Траян дали връзка съчки, увити в парцал. Следващата година императорът загинал в Киликия. Тялото му изгорили на огън от съчки. Предсказанието се сбъднало. Така гласи преданието. Разбира се, императорът би могъл и да не загине и тогава същите съчки можело да бъдат изтълкувани другояче. Но за нас е важно друго - през II век храмът в Хелиополис станал толкова известен в древния свят, че дори римските императори се обръщали към неговия оракул.
Император Антонин Пий (138-161 г.) заповядал на мястото на стария храм на Юпитер да се започне построяването на нов, най-големия в света. Били нужни огромни средства и множество роби. Вниманието на римския двор към строителството в долината на Ливан се засилвало още и от това, че през тези години самите римски императори не били чистокръвни римляни: Септимий Север се сродил с ливанската фамилия на Юлий Басиани от Емеса и синът му, император Каракала, бил вече наполовина ливанец. И за следващите императори от династията на Северите далечната ливанска долина престанала да бъде чужда, това била къщата на тяхната майка и на жените им. Майката на Каракала, умната и властна Юлия Домна, помагала на мъжа си Септимий Север, а след това и на сина си да управляват държавата. В Рим се появяват много учени и държавни дейци от Ливан и Сирия. Предприемчивите потомци на финикийците завземат ключовите позиции в империята. Ливанци и сирийци командуват легиони, търгуват, заседават в сената.
Каракала и майка му пишели думата "Хелиополис" на монетите си. По тяхно време се и разгърнало с пълна сила строителството, започнато от Антонин Пий. Храмът на Слънцето, а и целият акропол, построен от императора, възхищавал пътешествениците и пилигримите. Нищо не могло да се сравни с този акропол в цялата Римска империя, дори в самата столица. И след много години, когато Баалбек бил завладян от арабите и акрополът превърнат в крепост, те били сигурни, че той е построен от великия цар Соломон... 7-37

БАЛБЕК

Места които трябва да видим 2

Места които трябва да видим 2

Места които си заслужава да посетим

Места които си заслужава да посетим не само мислено... приятно пътуване...
ще се видим ... !

Места които си заслужава да посетим

Чудеса

Чудесата на нашата планета




нека истински се насладим на великолепието на творчеството и човешката ръка

Чудеса

Любимото състезание на много хора !
...

Посетете ВЕНЕЦИЯ това е град приказка,който успява да те вдъхнови !!!

Построена върху 120 малки острова, свързана с континента с 400 моста, Венеция е уникална.
И не само от архитектурна гледна точка. Градът има 15 вековна вълнуваща история. Венеция е била морска република, в която над 1000 години е функционирала специфична политическа система със смесица на републикански и монархически елементи. В годините на своето могъщество, морският град държава е доминирал търговски, политически и военно над целия средиземноморски регион.
В епохата на Ренесанса (16-18 век) градът става център на културния живот в Европа. Процъфтява развитието на изкуствата. Вдъхновени от красотата и романтиката му, в града творят някои от най-великите скулптури и художници на съвремието. В този период е оформен архитектурния облик на града, построени са и са реставрирани величествени дворци, площади, мостове, църкви, които и до днес остават символ на града.





Площадът Сан Марко- е централен в сърцето на Венеция. Тук се намират четирите основни сгради, в които с векове е протичал живота на този град-държава:
Религиозното средище – базиликата Сан Марко
Политическото средище – дворецът на Дожите
Органът на съдебната власт – Прокуратурата
Културното средище – Марсийската библиотека




Символ на площада и градът са камбанарията, висока около 100м. и часовниковата кула с лъва на Сан Марко и Moors, които бият камбаната на всеки кръгъл час.


Базиликата Сан Марко
Един от най-величествените Християнски паметници. Построена е преди повече от 1000 години (832 г). През следващите векове е била многократно достроявана и реставрирана, но това не е нарушило нейният -оригинален стил.




Дворецът на дожите-Най-внушителната цивилна сграда на града. В продължение на векове тук е била резиденцията на Главния Дож и място откъдето се е управлявала републиката. Посещавайки залите на двореца и запознавайки се с изложените експонати, можете да добиете представа за сложния механизъм, по който е функционирала Венецианската държава и да научите любопитни подробности за исторически събития и случки от личния живoт на управляващите ставали през многовековното съществуване на този велик град.
В задната част на двореца се е намирал и Централният затвор.

Мостът на въздишките- най-романтичното място на днешна Венеция.
Мостът обаче е имал съвсем друга функция през Средновековието. Построен през 17 век за да свърже Дворецът на Дожите с Централния затвор, мостът е бил последното място, откъдето заточените са можели да видят слънцето преди да бъдат заведени в мрачните подземия на затвора. В същия затвор е бил заточен и известния пътешественик и плейбой Джакомо Казанова, но през 1756г. той успява да избяга след гениално организиран план.

Канале Гранде- най-голямата атракция на Венеция безспорно е основната водна артерия на града. Той разделя града на две части, като започва в неговото начало – от площад Рома и гарата и стига до Залива Сан Марко. Общата му дължина е 4 километра
По Канале Гранде са разположени великолепни дворци, в които са живели най-влиятелните благородници и търговци на града.