Душата живее в единен свят, където всеки атом, молекула, частица, живо същество се намират в хармония, съгласуваност, съзвучие. Този свят е обемен, в него няма разграничаване: голямо-малко, важно-маловажно, силно-слабо, горе-долу, първо-последно. Там всичко има еднакво значение: и мечката, и мравката, и капката, и океанът, и атомът, и галактиката са равностойни и еднакво важни. Душата вижда света обемен, цялостен, единен, неразделен. Тя живее в това единство и пълнота, стреми се към още по-голяма цялостност, единство и пълнота. А как се стреми? Много просто – душата жадува да дарява онова, което самата тя притежава. Иска й се да сподели щастието, любовта, богатството.
Умът живее в такова пространство, че вижда света като разположен в плоскост, и то фрагментарно, на части. Затова му се струва, че различните елементи на света не са свързани и ако човек настъпи едно цвете, ще пострада само то и никой друг. А всъщност болка ще усети целият организъм на Вселената.
Душата обединява, умът разединява.
Душата винаги прелива, на ума постоянно нещо не му достига. От тук следва още една важна разлика: душата винаги е пълна, на ума постоянно нещо му липсва.
Умът винаги се стреми да допълни недостига – да е пръв, затова участва в безкрайни съревнования, надбягвания, първенства, борба. Той желае да откъсне златната ябълка, да победи, да грабне по-голямо парче от тортата, да отвоюва за себе си място под Слънцето.
За душата стремежът на ума да бъде първи е абсурдно, защото тя вече е първа, а и всички около нея също споделят първенството й. Тя вече е пълна като океан и празнува живота, канейки на тържеството всички желаещи.
Умът вечно е не - щастен – за да отбележи "празника на СВОЯТА улица" веднъж не му достига лев, друг път – цял милион или дори милиард.
Душата пребивава в хармония със света, с Вселената, с всяка жива душа.
Умът е в конфликт, борба, противопоставяне.
Душата се радва, когато вижда около себе си щастие, хармония, любов, единение – тоест онова, което е подобно на нея. Умът пък изпитва удоволствие от борбата, нещастията, конфликтите.
Умът винаги бърза, притеснява се да не би да не успее, да не би да закъснее. Душата не се притеснява, тя вече е там, впрочем навсякъде е – закъде да бърза?
Душата празнува живота, блаженства във всеки момент от битието.
Умът винаги бърза за празника, който – колкото и да е странно – независимо от всички усилия никога не настъпва.
>Ето казаното от апостол Павел, което ще ни помогне да опознаем свойствата на душата, за да можем после да различаваме кое идва от душата и кое от ума. Само че в този цитат си позволявам да заменя думата любов с думата душа. Защото любовта, а и щастието, и богатството са свойства на душата.
Душата е търпелива и милосърдна, не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не търси своето, не се дразни, не допуска лоши мисли, не се радва на неправдата, а се сърадва на истината, всичко покрива, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко изтърпява.
Умът във всичко търси изгода за себе си.
Душата вече притежава цялата изгода и се стреми да я сподели с всички.
Светът на душата
