дръзките

Днес различнитe,свободните,смелите,дръзките

са като огледало,в което някои виждат надеждите и мечтите си,други завистта и омразата,а трети тайните помисли и
недoстойнитe си планове!

дръзките

Философия в изкуството

Роб Гонсалес


Дадаизмът е движение в изкуството, което се развива след 1 - та световна война. То се изявява в изящните изкуства, литературата, театъра, дизайна и др. Характеризира се с нихилистичното си отношение към красотата, влечение към абсурдното, анархията, отрицание на естетичните норми, провокативността и чувството си за хумор. Дадаистите не влагат конкретни послания в творбите си.
Те оставят зрителя да направи собствена интерпретация на произведенията им. Дадаизмът се заражда като реакция срещу буржоазно-националистичните и колониални интереси, които създателите му считат за причини за избухване на войната, както и като протест срещу културния и интелектуален конформизъм... Дада критикува логиката в творческия процес, игнорира естетиката, това е (анти)изкуство на абстракцията, ирационалната мисъл или изобщо липсата на такава; подигравка с традиционните ценности в изкуството.

Действително дадаизмът стига до крайности, както и всяко течение, възникнало като реакция срещу определени социални, културни и морални нагласи.



Рене Магрит

Но се счита, че впоследствие дада се трансформира в сюрреализъм и в други форми на модернизма, и че всъщност именно дада поставя началото на постмодернизма. Смята се също, че стилове и течения в изкуството като авангард, попарт, флуксус са повлияни от дадаизма...
...френската дума "dada" - децата наричали дървено конче-играчка.
Много от дадаистите искат да изразят своето пълно отрицание на изопачената реалност и световния ред, който я е допуснал.

от Укипедия

Философия в изкуството

"Свободата в себе си"

Всичко несъвместимо и страстно в едно човешко сърце ги раздвижва в противовес на неговия живот.

Човек през 21 век може само да изчерпи и да се самоизчерпи. Абсурдът е неговото най-крайно самовглъбяване, което той непрестанно поддържа в самотно усилие, защото знае, че със съзнанието и ежедневния бунт той доказва единствената си истина — предизвикателството. Това е първото заключение.
Ако поддържам обмислената позиция, която се състои в това да извлека всички последици (и нищо друго освен тях), които предизвиква всяка открита идея, аз се озовавам пред един втори парадокс. За да остана верен на този метод, няма какво да правя с проблема за метафизическата свобода. ...Аз мога да изпитам само собствената си свобода.

Проблемът за "свободата в себе си" има смисъл , ако го осъзнаваме. Той е свързан по съвсем друг начин с проблема за Бог.

Съзнание и бунт — са отрицания обратни на отстъплението.

"Свободата в себе си"

Литература

"Седемте навика на високо ефективните хора" от Стивън Кови.


Прочети "Мислещият Човек" от Джеймс Алън.


Прочети "Да откриеш щастието " от Денис Ноли.
на български е под заглавието "Щастието е сериозен проблем" от Денис Прейгър


Прочети „История на Познанието" от Чарлз Ван Дорен.


Прочети „Изкуството на лидера" от Уилям Коен.

Прочети "Силата на положителното мислене" на Нормaн Винсънт Пийл.


Прочети "Магията на вярата" от Клод Бристол.

"Факторът Харизма - как да развиеш природната си лидерска способност" от Робърт Ричардсън и Катрин Тайър.

и в добавка нещо за слушане...

Слушай "Нещо като тъга" на Майлс Дейвис.
Miles Davis's Kind Of Blue.



Някои хора виждат нещата, които съществуват и се питат "Защо?". Аз мечтая за нещата, които никога не е имало, и се питам "Защо не?"
Джордж Бърнард Шоу

182.
"Младостта не е период от живота, а състояние на духа. Хората остаряват като опустошават идеалите си и надрастват съзнанието за младостта. Годините сбръчкват кожата, но когато се откажеш от ентусиазма се сбръчква и душата. Ти си стар колкото съмненията, страховете и отчаянието ти. За да останеш млад поддържай вярата си млада. Поддържай самоувереността си млада. Поддържай надеждата си млада."
Д-р Л.Ф.Фелън


Стивън Кови казва: "лесно е да кажеш "не", когато носиш в себе си едно по-дълбоко "да".

Както казва Уилям Джеймс: "не се смеем, защото сме щастливи, щастливи сме защото се смеем".


А Леонардо да Винчи е казал: "оползотвореният ден носи спокоен сън".


"Когато не можеш да избереш кое от две еднакви действия да предприемеш, избери по-смелото " казва У.Дж.Слим.

Лао Дзъ посочва трите основни качества на великата личност: "първата е кроткостта, втората е скромността, третата е смирението ".

Запомни старата поговорка: "Това, което те дърпа назад, не е това което си мислиш, че си, а това което си мислиш, че не си ".


Запомни древната индианска поговорка: „Ако покориш съзнанието си, покорил си целия свят."

Джон Кенеди казва: "разликата между средния мениджър и истинския лидер е благосклонността под напрежение".


„Всеки може да се ядоса - това е лесно, но да се ядосаш на точния човек в необходимата степен, в подходящото време и за подходящото нещо по правилния начин -това не е по силите на всеки и не е лесно"
Аристотел


„Днес е ученик на вчера" - Бенджамин Франклин

Много, ама много думички и обяснения.
Всички до едно - ценни.
Но и много повтарящи се и допълващи се.
И така само ми стана по-трудно да запомня Най-Важното.
Така че, взех едно листче и едно моливче ..
И се опитах да извадя ползата за самата себе си.

Приятно се изненадах....
че отдавна съм открила някой от Топ Принципите на Робин Шарма - и то Съвсем сама.
Явно всеки от нас си има такъв Списък.
Само дето не му е останало време да го Съчини и Разпространи.

Литература

Арт- смисъл да пътуваме в себе си 2

Всичко се постига с желание, труд, креативност, талант… все неща, които са изтъркани до баналност, но зависи как ги комбинираш и развиваш в себе си.







И въпреки това, успехът е шанс и той за всеки е различен. Понякога това се определя от средата и местоживеенето.

Друг път е късмет - да си на точното място, в точното време, както се казва. Но в основата на нещата стои развитието на това, с което се занимаваш. Щом си работил и си усвоил дадено ниво, ти вече си готов да вървиш към следващото.






За да развиваш себе си е е нобходимо най-вече много упоритост, защото колкото повече работиш над себе си, самообучавайки се, толкова повече неща откриваш и развиваш.

Развивайки ги, вече имаш рутината да оформиш стила си, да разработиш твоя технология на действие, позовавайки се на основните правила...

Арт- смисъл да пътуваме в себе си 2

Арт красота

Вероятно във всяко изкуство има и интензивна чувствителност и изгаряне... твореца трябва да се грижи огънят да гори бавно, да трае дълго и да е сравнително равномерен.
Твореца се сблъсква илюзията, че „ върви срещу изтичащото време”, както казваше някой от големите, мисля Грас










Изкуството освежава душата и окриля нашето въображение.




“Талантът е крайна чувствителност към всичко, което боли, наранява или радва…” интересен поглед на Г.Господинов

Арт красота

Сън с флейта

- Ето - рече моят баща и ми връчи малка костена флейта, - вземи това и когато със свирнята си радваш хората в далечни страни, не забравяй стария си татко. Време е вече да видиш света и да понаучиш нещо. Поръчах тази флейта за теб, защото не вършиш нищо друго - само пееш хубави и приятни песни и жалко би било за дарбата, която бог ти е дал.
Милият ми баща малко разбираше от музика, той беше учен. Мислеше си, че трябва само да духна в хубавата флейта и всичко ще е наред. Не исках да го разочаровам, затуй му благодарих, скътах флейтата и се сбогувах.
Познавах нашата долина само до голямата воденица; след нея започваше светът и той ми хареса много. На ръкава ми бе кацнала уморена пчела и аз я понесох със себе си, та по-късно при първата си почивка да имам пратеник, по когото да предам поздрави в родния край.
Гори и поля ме придружаваха по пътя, а реката тичаше пъргаво с мен; видях, че светът малко се различава от родината. Дървесата и цветята, житните класове и лещаците ме заговаряха, пеех заедно с тях песните им и те ме разбираха, също както у дома; това разбуди пчеличката ми, тя бавно пропълзя до рамото ми, литна и ме обиколи два пъти със сладостното си бръмчене; после се стрелна обратно към родния край.
Тогава от гората излезе девойка с кошница в ръка и широкопола сламена шапка на русата главица.
- Помози бог - рекох аз. - За къде си тръгнала?
- Да занеса храна на косачите - отвърна тя и закрачи до мен.
- А ти къде отиваш?
- Тръгнал съм по широкия свят, изпрати ме баща ми. Той мисли, че трябва да свиря с флейтата си на хората. Но аз още не умея добре, първо е нужно да се науча.
- Тъй, тъй. А какво всъщност умееш? Човек все трябва да знае нещо.
- Нищо особено. Мога да пея песни.
- Че какви песни?
- Всякакви, виждаш ли, песни за утрото и за вечерта, за всички дървета, животни и цветя. Сега например бих могъл да ти изпея хубава песен за едно момиче, което излиза от гората и носи храна на косачите.
- Наистина ли можеш? Че изпей я тогава!
- Добре, само че как ти е името?
- Бригите.
И тогава запях песента за хубавата Бригите със сламената шапка и за това, което носи в кошницата си, и как цветята се обръщат подире й, а синята поветица от градинската ограда протяга листенца към нея, пях и за всичко друго, което подхождаше тук. Тя слушаше сериозно и каза, че било хубаво. А когато й споменах, че съм гладен, отвори капака на кошницата си и извади парче хляб. Щом го захапах и продължих усърдно да крача нататък, тя рече:
- Не бива да се яде вървешком. Първо едното, после другото.
Седнахме на тревата и аз изядох хляба, а тя обгърна колене с ръце и ме гледаше.
- Ще ми изпееш ли още нещо? - попита тя, когато свърших.
- Ще ти изпея. Какво да бъде?
- За едно момиче, чийто любим е избягал и то тъгува.
- Не, това не мога. Не зная какво е то, пък и човек не бива толкова да тъжи. Баща ми каза да пея винаги хубави и приятни песни. Ще ти попея за кукувицата или пък за пеперудата.
- А за любовта нищичко ли не знаеш? - попита тя тогава.
- За любовта ли? О, да, та това е най-хубавото нещо на света.
И начаса запях за слънчевия лъч, който обича червените макове и радостно си играе с тях. А също за чинката, която чака своето мъжле и щом то дойде, уплашено отлита. После запях за девойката с кестенявите очи и за младежа, който идва при нея, пее и като дар получава парче хляб; но ето че той вече не иска хляб, иска целувка от девойката, иска да надзърне в кестенявите й очи и пее тъй дълго и безспир, докато тя не запуши устата му с целувка.
Тогава Бригите се наведе и запуши устата ми с целувка, затвори очи и пак ги отвори, а пък аз надзърнах в тези тъй близки златистокафяви звезди, в които видях себе си и няколко бели полски цветя.
- Светът е тъй хубав - рекох, - имал е право баща ми. А сега ще ти помогна, та да стигнем при твоите косачи.
Поех кошницата и продължихме нататък, стъпките й отекваха ведно с моите, нейната веселост се сливаше с моята, а гората пращаше хлад откъм планината и нежно шепнеше; никога не бях странствал тъй доволен. Дълго време пеех бодро, докато най-сетне престанах, поради цялото това изобилие от долини и планини, от треви и листа, от реки и храсталаци, което шумеше и разказваше.
И тогава си помислих: ако можех да разбирам и да пея всички тия хиляди песни по света - на тревите и цветята, на хората и облаците, на буковата гора и на боровата гора, на всички животни, а заедно с това и песните на далечните моря и планини, и тези на звездите и планетите, и ако всичко това можеше да зазвучи и запее вътре в мен едновременно, тогава щях да бъда добрият бог, а всяка нова песен щеше да засияе като звезда на небето.
Но докато си мислех тъй и странно мълчах, понеже никога дотогава подобно нещо не ми бе идвало наум, Бригите се спря и улови дръжката на кошницата.
- Сега трябва да вървя нагоре - каза тя. - На ония ливади са нашите косачи. А ти? Ще дойдеш ли с мене?
- Не, не мога да дойда. Трябва да продължа по широкия свят. Благодаря ти много за хляба, Бригите, и за целувката; ще мисля за тебе.
Тя си взе кошницата с храната, а докато я поемаше, очите й още веднъж се сведоха към мен под тъмната сянка, устните й докоснаха моите и целувката й бе тъй хубава и нежна, че почти се натъжих от такова блаженство. Тогава бързо викнах "сбогом" и веднага закрачих надолу по пътя.
Момичето бавно се изкачи по хълма. Под надвисналия букак в края на гората то се спря, погледна надолу подир мен, а когато вдигнах ръка и размахах шапка над главата си, още веднъж ми кимна и тихо като видение изчезна сред буковата сянка.
А пък аз поех мирно по своя път и тънех в мисли, докато не свих край един ъгъл.
Там се издигаше воденица, а край нея във водата имаше ладия. Вътре седеше сам мъж и сякаш чакаше единствено мене, защото щом свалих шапка и прекрачих в ладията при него, тя веднага потегли и се понесе надолу по реката. Стоях в средата на ладията, а мъжът седеше отзад на кормилото. Когато го запитах за къде пътуваме, той вдигна поглед и ме загледа с присвити сиви очи.
- Закъдето искаш - каза той с глух глас. - Надолу по реката и към морето, или към големите градове, избирай! Всичко е мое.
- Всичко е твое? Тогава ти си кралят?
- Може би - рече той. - А ти май си поет, както ми се струва? Тогава изпей ми една попътна песен!
Съвзех се. Беше ми станало страшно от строгия сивоок мъж, а ладията ни плуваше тъй бързо и безшумно надолу по реката. Запях за реката, която носи ладии и отразява слънцето, а край скалистия бряг шуми по-силно и сетне весело завършва своя път.
Лицето на мъжа остана неподвижно, а когато престанах, той кимна леко, сякаш сънуваше. И после, за моя почуда, сам запя, пееше също за реката и за нейния път през долините, песента му бе по-хубава и по-властна от моята, но всичко звучеше другояче.
Реката, която той възпяваше, се спускаше от планините като шеметен разрушител, мрачна и дива; скърцайки със зъби, тя се чувстваше възпирана от водениците, закривана от мостовете, мразеше всяка ладия, която трябваше да носи, а във вълните си и сред дългите зелени водорасли с усмивка люлееше белите тела на удавниците.
Всичко това не ми се понрави и все пак звучеше тъй красиво и тайнствено, че съвсем се обърках и замълчах със свито сърце. Ако беше вярно това, което пееше с глухия си глас този стар, дивен и мъдър певец, тогава всички мои песни бяха просто глупост и лоша детска игра. Тогава светът в основата си не беше добър и светъл като Божието сърце, а тъмен и страдащ, зъл и мрачен, и ако горите шумяха, то беше не от наслада, а от болка.
Плувахме нататък, а сенките се издължаваха и всеки път, щом запявах, песента ми звучеше по-неясно, а гласът ми ставаше по-тих. И всеки път непознатият певец ми отвръщаше с песен, която правеше света още по-загадъчен и измъчен, а мене - още по-плах и печален.
Душата ми страдаше и аз съжалих, че не бях останал на сушата при цветята или при красивата Бригите. И за да намеря утеха в припадащия здрач, подех пак на висок глас в червената вечерна заря, запях песента за Бригите и нейните целувки.
После се спусна здрачът и аз замлъкнах. Тогава запя мъжът на кормилото, той също пееше за любовта и любовната наслада, за кестеняви и сини очи, за червени влажни устни. И онова, което пееше с тъга над притъмняващата река, беше хубаво и завладяващо, но в песента му любовта също бе станала мрачна и плаха, някаква гибелна тайна, до която хората се докосваха объркани и наранени в неволята и копнежа си, и с която взаимно се измъчваха и погубваха.
Слушах и се почувствувах тъй уморен и печален, сякаш години вече бях на път и странствах само сред вопли и беди. Усещах как от непознатия постоянно струи към мен и прониква в сърцето ми някакъв безшумен, хладен поток от тъга и душевна боязън.
- Значи не животът е най-висшата и най-красивата цел - викнах най-сетне горко, - а смъртта. Тогава те моля, печални кралю, изпей ми песен за смъртта!
И ето че мъжът на кормилото запя за смъртта и пееше по-хубаво, отколкото бях чувал някога. Но и смъртта не беше най-красивата и най-висшата цел, при нея също нямаше утеха. Смъртта бе живот, а животът бе смърт и те се сплитаха във вечна и бясна любовна борба. И това бе тайнството и смисълът на света. И оттам падаше светлина, която бе в състояние да прослави всяка беда, и оттам падаше сянка, която помрачаваше всяка наслада и всяка красота и ги обгръщаше с мрак. Но из мрака насладата се разгаряше по-съкровено и по-красиво, а любовта запламтяваше по-дълбоко в тази нощ.
Слушах и бях притихнал съвсем, в себе си нямах вече друга воля, освен тази на непознатия. Погледът му почиваше върху мен, кротък и с някаква тъжна доброта, а сивите му очи бяха изпълнени с мъката и красотата на света. Той ми се усмихна, тогава събрах смелост и попросих в неволята си:
- Ах, нека обърнем, моля те! Страх ме е тук в нощта, искам да се върна там, където мога да намеря Бригите, или пък у дома, при баща си.
Мъжът се изправи и посочи в нощта, а неговият фенер ясно освети мършавото му и кораво лице.
- Назад път няма - каза той строго и приветливо. - Човек трябва винаги да върви напред, ако иска да проникне в същината на света. А от девойката с кестенявите очи ти получи вече най-свидното и най-хубавото. И колкото по-далече си от нея, толкова по-свидно и по-хубаво ще става то. Но добре, карай накъдето искаш, ще ти отстъпя мястото си на кормилото!
Бях опечален до смърт и все пак съзирах, че той има право. Изпълнен с носталгия, мислех за Бригите, за родината и за всичко, което беше за мен близко и светло, което бе мое и после загубих. Но сега исках да заема мястото на непознатия и да хвана кормилото. Тъй трябваше да бъде.
Ето защо безмълвно се изправих я тръгнах към кормилото, а мъжът безмълвно закрачи към мен и когато застанахме един срещу друг, той ме погледна твърдо в лицето и ми даде фенера си.
Но като седнах на кормилото и поставих фенера до себе си, вече бях сам в ладията. Осъзнах това с дълбок трепет. Мъжът бе изчезнал и все пак аз не се уплаших, бях го предчувствал. Струваше ми се, че прекрасният ден на странстване, Бригите, баща ми и родното ми място са били само сън, че аз съм стар и печален човек и че винаги съм пътувал по тая нощна река.
Разбрах, че не бива да викам мъжа, и прозрението на истината ме прониза до мозъка на костите.
За да се уверя в това, което вече предугаждах, наведох се над реката и вдигнах фенера, а от черното водно огледало ме гледаше едно изострено и строго лице със сиви очи, едно старо, посветено в тайни лице, и това бях аз.
И понеже нямаше път назад, поех нататък по тъмната вода в нощта.
Херман Хесе

Сън с флейта

На драго сърце

Искам да Ви разкажа една чудесна история, която показва както силата на Една Личност, така и хумор й , и мъдроста.
По времето на Сахиб имало един пандимонт , т.е. учител.
Неговата история е записана в свещените писания и тя разказва как той изучил обстойно свещените и другите книги, и станал най-учения човек в район с радиус от няколко мили, заради което той нарекъл себе си "сарбаджет ", което означава „човек, който е победил всички". Щом завършил своето учене, той се върнал в къщата на майка си. Тя била последовател на и той й казал: „Майко, аз станах Сарбаджет; отсега нататък трябва да ме наричаш така." Тя отвърнала: „Ще те наричам така, ако можеш да надвиеш по знание Кабир Сахиб."
Светското знание често стимулира гордостта. И като взел безгрижно книгите си, пандитът казал: „О, това е нищо". След което тръгнал към скромното жилище на Кабир Сахиб.
Кабир Сахиб казал на младия човек: „Е, Надит Джи, какво си донесъл тук?" Гордият пандит отвърнал: „Аз съм Сарбаджет и съм дошъл да те надвия по знание." Кабир Сахиб му се усмихнал и казал: „Не искам да споря по този въпрос, затова просто запиши, че Сарбаджет е спечелил, а Кабир е загубил и аз ще се подпиша под това." Пандитът бил много доволен, че Кабир се предал толкова лесно; той бързо написал думите и дал на Кабир да го подпише. Той се върнал у тях и размахвайки победоносно листа пред майка си, казал: „Сега ще трябва да ме наричаш Сарбаджет, защото Кабир Сахиб призна това." Тя взела хартията и прочела на глас: „Сарбаджет загуби, а Кабир спечели." Не можейки да повярва, пандитът прочел текста сам и казал: „Как е възможно? Трябва да има някаква грешка. Ще се върна при Кабир Сахиб." Щом пристигнал в къщата на Светеца, той избърборил: „Махарадж, направил съм малка грешка, затова искам отново да напиша текста." Кабир на драго сърце се съгласил и подписал новия текст. Когато

пандитът се върнал у тях, майка му прочела листа и казала:
„Но тук все още пише: „Сарбаджет загуби, а Кабир спечели."

На драго сърце

Възможно ли е истинското вътрешно удовлетворение, които всички ние търсим, също да идва от душата ни?
Ако е вярна строфата от Йов 10:1, която казва, че нашата душа може да изпитва чувство на отвращение от собствения ни живот, то това би означавало, че водим живот, с който нашата душа не е съгласна. Това може да обясни причината да изпитваме потиснатост без да може да намерим някаква видима причина, докато не осъзнаем, че може би това е в забравата и откъсването от божиите идеали, като благодарност, опрощение, истина, търпение, вяра и т.н.


...Детекторът на лъжата улавя чувството на вина, което идва от нашата душа.
Въздействието на душата върху нервната ни система се доказва нагледно при теста с детектора на лъжата.
Нашата душа е създадена да разпознава кое е добро и кое е зло. Ето защо чувството ни за вина може да въздейства толкова силно и безпокои физическата ни нервна система и това въздействие може да бъде установено чрез електрически изследвания.
Ако продължително време вършим неща, които са против душата ни, най – накрая ще се откажем от самите нас вътрешно в себе си и така ще породим собствената си депресия и болест.
Нашите съкровени душевни чувства са причината, поради която изпитваме липса на гордост, когато се погледнем в огледалото, ако вървим по погрешен път против божиите правила.


Това е и причината хората, които таят дълбока несъзнателна мъка, вина или гняв, най – често избягват да погледнат очите си в огледалото.
Очите са прозорците на нашата душа, божието същество вътре в нас.

Хората, които не отстояват и не следват истината и правдата, се откъсват от собствената си интуиция, и по този начин загубват усещането си за истината и доброто.