енергийна култура-believe

Енергии – да, енергийна култура, но всъщност как енергийната култура е свързана със света на емоциите и чувствата, както и със света на душата? Как самите биофотони, пренасят светлината в човешкия организъм, между отделните тела – физическо, енергийно, астрално-емоционално, ментално и др.? На пръв поглед върху физическата плоскост на триизмерното отношение към човека, всъщност няма връзка между трите понятия – енергии, емоции и биофотони.

енергийна култура-believe

Нправо към сърцата -Мария Магдалена

Настъпи дълго мълчание, преди Мария да се обади с по-спокоен глас:
— И аз разбирам, че новото учение трябва да има вътрешна структура и ред. Но не трябва да се превръща в една от онези странни религии, които имат за цел само да държат хората в подчинение.




Предполагам, че сте записали всичките му притчи, така както Симон Петър и другите ги помнят.
Те кимнаха.
— Моето мнение е, че в основата си те се отнасят до едно и също нещо, до свободата и отговорността на всеки отделен човек.

... И че няма никаква гаранция, че ще се докоснеш до Бога само ако спазваш всички закони и правила. Може да е точно обратното. Спомнете си за блудния син, за слугите, които работили само по няколко часа, а други - по цял ден.
Варнава се наведе към нея и каза енергично:
— Можеш ли да запишеш притчите му, така, както си ги спомняш?
— Ще се опитам.
Разредиха виното с вода и отпиха. Беше топло въпреки сянката в беседката.
Павел попита:
— Какво според теб е най-важното в учението му?
— Помирение и опрощение, за това говорихме вчера. Трябва да започнеш със себе си, да признаеш страха и егоизма си. Да съжаляваш за стореното и да си простиш. Щом направиш това, няма да имаш потребност да виниш другите.
— И преди си говорила за това и мисля, че имаш право — каза Павел. — Но това е трудно, почти невъзможно. Как можем да се помирим със злото, което сме сторили?
— С Божията помощ - каза Варнава.
— И чрез вярата в себе си, в царството небесно, което е в нас - добави Мария.
Симон Петър поклати глава.
— Царството небесно е сред вас и във вас. Той често го казваше, но аз не Го разбирах.
Мария енергично се наведе към Симон.
— Спомняш ли си веднъж, когато един от нас, мисля че беше Андрей, попита Исус къде се намира новото царство и кога ще настъпи. А Той отговори, че то вече се намира сред нас. И това е вярно, Симоне, толкова съм мислила за това, за любовта, която свързваше всички нас, които Го следвахме.
Разговорът беше прекъснат от Леонид, който се прибра в къщи от работа.
— Преча ли?
— Не — каза Павел. — Напротив, можеш дори да ни помогнеш да си изясним някои понятия.
Леонид поздрави Варнава, който набързо му предаде разговора им.
— Предполагам, че знаеш какво мисли Мария. Но не можеш да изградиш църква без ясни правила и послания.
Леонид поклати глава.
— Трудно е — отвърна той. — Следвах Исус през различни периоди и внимателно слушах всичко, което говореше. Беше поразително и то обърна наопаки представите ми за света. Тогава смятах, че неговото влияние обърква моето ясно и точно мислене на грък. Когато се връщах в Антиохия, се опитвах да го видя като земен човек, да го възприема като такъв.
Леонид се засмя и каза:
— Разбира се, не успях. Думите Му пуснаха корени в мен като синапеното зърно, за което проповадваше той. Беше дълъг процес. Не мисля, че някой може да разбере откровенията Му чрез учене.
— Тогава какво ще правим? - попита Варнава и към блясъка в очите му се прибави иронична усмивка.
— Ще направите онова, което трябва — каза Леонид и също се засмя.
За миг се замисли и продължи:
— Нагърбили сте се с почти невъзможна задача. Бедата при нас, хората, е, че не можем да мислим без модел и идеал. Безропотно затъваме в старите представи и чувстваме облекчение, защото вярваме, че сме ги разбрали.
— Искаш да кажеш, че човек може да мисли едновременно и по нов, и по стар начин? — попита Варнава.
— Исус успя. Той промени света и затова беше обявен за рушител на обществото. Разбирам свещениците в Йерусалим и техния ужас. Исус е опасен за еврейската общност. Равновесието между Синедриона и римляните беше много крехко и те не искаха да рискуват.

Евреите, насядали около масата в беседката, затаиха дъх, но Леонид продължи спокойно:
— Прибавете към това и духа на времето, обременен с тежко наследство. Вие, евреите, с вашите канони и правила, ние, гърците, с наивната си вяра в логиката и разума. И накрая, не на последно място — римляните, които живеят със сляпата си вяра в римския ред и дисциплина.
Замисли се за миг и продължи:
— В този свят на закони, разум и дисциплина хората копнеят за чудеса. И съвсем естествено е, че все повече хора се обръщат към мистичните религии на Изтока.
Продължиха да седят мълчаливо. Накрая Леонид разпери примирително ръце.
— Понякога си мисля, че Исус подрани с идването си на този свят, който изобщо не е в състояние да го разбере. Боговете, които почитаме, са твърде далеч от нас. Докато богът на Исус е във всяко сърце, в живота, въпреки че не го признаваме.
Лицето на Павел се озари от усмивка. Толкова рядко се случваше.
— Май забрави думите си за синапеното зърно.
Както обикновено Мария изпрати гостите си през градината до портата. Павел спря за миг под голямата смокиня и й каза:
— Думите, които Той е казал за майка си и братята си, трябва да са наранили дори теб, която си била неговата избраница.
— Да. Дълго страдах. Едва когато дойде дъждовният период, разбрах и приех, че той не може да има избраници...

Тази нощ Мария спа дълбоко. Дългоочакваната прохлада най-после беше достигнала Антиохия. Събуди се както винаги преди зазоряване и се отдаде на спомените си.

Когато множеството нарастваше, Исус започваше да говори. Думите му достигаха до слушателите, до душите им, мислеше си Мария и най-после разбра защо Той винаги говори с притчи. Божието слово не може да се затвори в определения. То е многозначно и трябва да си пробива път до всекиго чрез притчи. Исус рисуваше понякога забавни, понякога тъжни, но винаги поразителни образи. И всеки оживяваше по своему в съзнанието на слушателите.
Той се обръща направо към сърцата, мислеше си Мария. И ние разбираме, че онова, което на пръв поглед изглежда безсмислено, е единственото смислено нещо.

Много често спяха в къщите на последователи на новия пророк. Първата нощ след пътуването до Тир се настаниха в две огромни стаи в къщата на един приятел на Левий. Мъжете сложиха постелките си в по-голямата стая, а жените в по-малката.
Исус и Мария Магдалена се събуждаха по-рано и излизаха на разходка из околността.
— Много мислих през нощта — каза Мария. — Може би Богът, за който говориш, още не се е родил в сърцата ни. Отишъл си далеч пред нас...
Той поклати глава.
— Във всеки мъж или жена, които поглеждам, виждам Бога. Най-ясно го виждам у нещастните и болните.
— Но ако не знаем къде се намира Бог, ще ни бъде много трудно да го търсим.
— Това е толкова тъжно, Мария. Но Той бавно израства у всяко човешко същество. Докато един ден стане готов за изкуплението.
— Което ще бъде мъчително?
— Да, трябва да се простим с всичко старо.

Внезапно потокът от спомени секна и Мария отново се озова в леглото си в Антиохия. Бяха ли стигнали до Тир? Не знаеше. Беше ли зърнала морето? Не помнеше.
Всички образи от пътуванията й бяха потънали в черното отчаяние, замъглило съзнанието й.

Както винаги се настаниха в беседката; беше хладен ден и те се насладиха на прохладата.
Павел каза:
— Според всички доказателства, които сме събрали, вие двамата често сте оставали насаме. Трябва да ти е казал нещо, което не е споменавал пред други.
Тя им разказа за кошмарите си през онази зима и за ужасните си страхове.
— На сутринта му разказвах сънищата си и се надявах да ми отговори, че кошмарите са сапунени мехури, които изчезват с изгрева на слънцето. Но той не го направи. Каза, че сънищата носят послание от най-съкровената ми същност и знаят повече за мен. Но и аз като повечето хора съм се изолирала от същността си, от мястото, където Бог обитава у всеки един от нас.


Павел даде знак на Марко, който записа тези думи, защото бяха важни.
По-късно на път за Тир го попитах дали е възможно същността, която спомена, да не се е оформила още у хората. И че Той може би е първият човек на земята, който притежава знанието за присъствието на Бога в собственото си сърце. Тогава Той ми отговори, че го вижда у всеки човек.

Нправо към сърцата -Мария Магдалена

Рано или късно ще победим

Рано или късно трябва да победим страховете си, защото духовното израстване се осъществява чрез всекидневното проявление на Любовта.
Монахът Томас Мертън е казал: "Духовният живот се състои в това да обичаш. Но да обичаш не значи да сторим някому добро, да му помагаме или да го закриляме. Ако постъпваме така, то ние възприемаме ближния само като обект, а себе си — като великодушни и мъдри хора. Това няма нищо общо с любовта. Да обичаш означава да се приобщиш към другия и да откриеш в него Божията искра".
Нека плачът на Пилар на брега на река Пиедра да ни води по пътя към това приобщаване.
Паулу Коелю

* * *

— Искам да говоря за друг вид любов.
Ръцете му докоснаха лицето ми.
Благодарение на виното нещата му се струваха по-лесни. На мен също.
— Защо спря изведнъж? Защо не искаш да говориш за Бог, за Светата Дева, за духовния свят?
— Искам да говоря за друг вид любов — настоя той. — За любовта между мъжа и жената, в която също се случват чудеса.
Хванах ръцете му. Ако и да познаваше великите тайнства на Богинята, той знаеше за любовта толкова, колкото и аз. Независимо от това, че бе пътувал толкова много.
И затова трябваше да плати някаква цена: инициативата. Защото жената плаща най-високата цена: отдаването.



Дълго държахме ръцете си. Четях в очите му старите страхове, които истинската любов поставя пред нас като препятствия, които трябва да преодоляваме. Прочетох спомена за това как го бях отблъснала предишната нощ, за дългата ни раздяла, за годините, прекарани в манастира в търсене на един свят, където подобни неща не се случват.
Прочетох в очите му как хиляди пъти си е представял този момент, обстановката около нас, прическата ми, цвета на дрехите ми... Исках да му кажа "да", а също и че ще бъде добре дошъл в моя живот, че сърцето ми е победило в битката. Исках да му кажа колко силно го обичам, колко силно го желая в този момент.
Но продължавах да мълча. Сякаш насън станах свидетел на вътрешната му борба. Видях, че пред него стои моето "не", страхът да не ме загуби, неприятните думи, които са му отправяли в подобни моменти — защото всички ние минаваме през това и то оставя белези.
Очите му заблестяха. Знаех, че в този момент той се опитва да преодолее всички прегради.
И тогава освободих едната си ръка, взех чашата си и я поставих на ръба на масата.
— Ще падне! — каза гой.
— Точно така! Искам да я събориш!
— Искаш да счупя чашата?
Да, да счупи чашата. Толкова прост на пръв поглед жест, а в същото време съдържаше в себе си страхове, които никога няма да успеем да си обясним. Какво лошо има в това да счупим някаква евтина чаша, след като всеки от нас го е правил неволно!
— Искаш да счупя чашата? — повтори той. — Защо?
— Мога да дам някакво обяснение, но в действителност искам да я счупиш просто така.
— Заради теб?
— Не, разбира се!
Той гледаше стъклената чаша на ръба на масата и се боеше, че ще падне.
"Това е временен ритуал, както ти би се изразил — прииска ми се да му кажа. — Това е забранено. Чаши не се чупят нарочно. Когато сме на ресторант или вкъщи, внимаваме чашите да не се окажат на ръба на масата. Нашият вътрешен свят изисква да внимаваме чашите да не паднат на пода.
В същото време — продължавах да си мисля аз, — когато ги счупим, без да искаме, разбираме, че не било толкова страшно. Келнерът казва: "Няма нищо", а и никога през живота си не съм виждала ресторант, в който да включват счупена чаша в сметката. Да се чупят чаши е нещо съвсем естествено и с това не ощетяваме нито себе си, нито ближния, нито ресторанта."
Блъснах масата. чашата се разклати, но не падна.
— Внимавай! — каза той инстинктивно.
— Счупи чашата! — настоях аз.
"Счупи чашата — мислех си, — защото това е символичен жест. Опитай се да разбереш, че аз самата съм счупила вътре в себе си много по-важни неща от една чаша и поради това съм щастлива. Съсредоточи се върху собствената си вътрешна борба и счупи тази чаша!
Защото нашите родители са ни учили да пазим чашите, а също и телата си. Учили са ни, че детската любов не може да просъществува, че не трябва да отклоняваме мъжете от свещеническия сан, че хората не вършат чудеса и никой не предприема пътуване, без да знае къде отива.
Счупи чашата, моля те, и ни освободи от всички тези проклети предразсъдъци, от манията да обясняваме всичко и да правим само това, което другите одобряват."
— Счупи тази чаша! — помолих го още веднъж.
Той прикова очите си в моите. После бавно плъзна ръката си по повърхността на масата, докосна чашата. И с бързо движение я събори на земята.
Шумът от счупеното стъкло привлече вниманието на всички. Вместо да оправдае жеста си с някакво извинение, той ме гледаше и се усмихваше, аз също се усмихвах.
— Няма нищо — извика момчето, което обслужваше масите.
Но той не го чу. Бе станал, галеше косата ми и ме целуваше.

Край река Пиедра седнах и заплаках

Рано или късно ще победим

Моралните и социални предразсъдъци

Колкото и далеч да се държим от всякакви морални и социални предразсъдъци, изпитваме ги върху себе си отчасти и според най-добрите (има добри и лоши предразсъдъци) устройваме живота си.

За да говорим ясно в рамките на моята надежда, на моето безпокойство за една естествена за мен истина, за един начин да съществуваш или да твориш, в рамките, в които подреждам своя живот и доказвам с това, че предполагам смисъл в него, аз си създавам прегради, в които затварям своя живот.

Постъпвам като всички чиновници по дух и по сърце, които само могат да ме отвратят и които, сега го осъзнавам, просто приемат като нещо сериозно свободата на човека.
Абсурдът ми изяснява този въпрос: утрешен ден не съществува. Това и ще бъде условието за моята дълбока свобода. Вземам тук две сравнения. Най-напред мистиците, които откриват свобода за себе си. Разтваряйки се в своя бог, съгласявайки се с правилата му, на свой ред те стават потайно свободни...


ДНЕС , ТУК И СЕГА

Моралните и социални предразсъдъци

"Свободата в себе си"

Всичко несъвместимо и страстно в едно човешко сърце ги раздвижва в противовес на неговия живот.

Човек през 21 век може само да изчерпи и да се самоизчерпи. Абсурдът е неговото най-крайно самовглъбяване, което той непрестанно поддържа в самотно усилие, защото знае, че със съзнанието и ежедневния бунт той доказва единствената си истина — предизвикателството. Това е първото заключение.
Ако поддържам обмислената позиция, която се състои в това да извлека всички последици (и нищо друго освен тях), които предизвиква всяка открита идея, аз се озовавам пред един втори парадокс. За да остана верен на този метод, няма какво да правя с проблема за метафизическата свобода. ...Аз мога да изпитам само собствената си свобода.

Проблемът за "свободата в себе си" има смисъл , ако го осъзнаваме. Той е свързан по съвсем друг начин с проблема за Бог.

Съзнание и бунт — са отрицания обратни на отстъплението.

"Свободата в себе си"

подкрепата

Реакцията на любов е да позволим на всеки да бъде себе си. Ако това означава другият да прекарва някакво време без вас, трябва не само да го позволите, но и да го подкрепите с любов.
Вкопчването в другия, натоварено с ревност и страх, е свойствено на хора, които смятат, че имат правото да налагат на другия какъв да бъде.
Робърт Фрост казва : „Любимите неща обичаме, защото са това, което са".

Толкова е просто, но за мнозина е много трудно да го осъществят в ежедневието си.

Помнете, че връзките ви с другите са в собствения ви ум, а не в това, което те мислят или правят. Нуждата ви от лично пространство ще носи любов, а не заплаха, когато станете духовно същество.
Ще цените времето, което прекарвате сами, и ще бъдете благодарни за общуването си с човек, който ви насърчава за това

. От своя страна вие ще направите всичко, за да осигурите на партньора си достатъчно такова пространство, без присъди и заплахи от ваша страна.

подкрепата

LOVE_LOVE_RELAKS

LOVE_LOVE_RELAKS

Сън с флейта

- Ето - рече моят баща и ми връчи малка костена флейта, - вземи това и когато със свирнята си радваш хората в далечни страни, не забравяй стария си татко. Време е вече да видиш света и да понаучиш нещо. Поръчах тази флейта за теб, защото не вършиш нищо друго - само пееш хубави и приятни песни и жалко би било за дарбата, която бог ти е дал.
Милият ми баща малко разбираше от музика, той беше учен. Мислеше си, че трябва само да духна в хубавата флейта и всичко ще е наред. Не исках да го разочаровам, затуй му благодарих, скътах флейтата и се сбогувах.
Познавах нашата долина само до голямата воденица; след нея започваше светът и той ми хареса много. На ръкава ми бе кацнала уморена пчела и аз я понесох със себе си, та по-късно при първата си почивка да имам пратеник, по когото да предам поздрави в родния край.
Гори и поля ме придружаваха по пътя, а реката тичаше пъргаво с мен; видях, че светът малко се различава от родината. Дървесата и цветята, житните класове и лещаците ме заговаряха, пеех заедно с тях песните им и те ме разбираха, също както у дома; това разбуди пчеличката ми, тя бавно пропълзя до рамото ми, литна и ме обиколи два пъти със сладостното си бръмчене; после се стрелна обратно към родния край.
Тогава от гората излезе девойка с кошница в ръка и широкопола сламена шапка на русата главица.
- Помози бог - рекох аз. - За къде си тръгнала?
- Да занеса храна на косачите - отвърна тя и закрачи до мен.
- А ти къде отиваш?
- Тръгнал съм по широкия свят, изпрати ме баща ми. Той мисли, че трябва да свиря с флейтата си на хората. Но аз още не умея добре, първо е нужно да се науча.
- Тъй, тъй. А какво всъщност умееш? Човек все трябва да знае нещо.
- Нищо особено. Мога да пея песни.
- Че какви песни?
- Всякакви, виждаш ли, песни за утрото и за вечерта, за всички дървета, животни и цветя. Сега например бих могъл да ти изпея хубава песен за едно момиче, което излиза от гората и носи храна на косачите.
- Наистина ли можеш? Че изпей я тогава!
- Добре, само че как ти е името?
- Бригите.
И тогава запях песента за хубавата Бригите със сламената шапка и за това, което носи в кошницата си, и как цветята се обръщат подире й, а синята поветица от градинската ограда протяга листенца към нея, пях и за всичко друго, което подхождаше тук. Тя слушаше сериозно и каза, че било хубаво. А когато й споменах, че съм гладен, отвори капака на кошницата си и извади парче хляб. Щом го захапах и продължих усърдно да крача нататък, тя рече:
- Не бива да се яде вървешком. Първо едното, после другото.
Седнахме на тревата и аз изядох хляба, а тя обгърна колене с ръце и ме гледаше.
- Ще ми изпееш ли още нещо? - попита тя, когато свърших.
- Ще ти изпея. Какво да бъде?
- За едно момиче, чийто любим е избягал и то тъгува.
- Не, това не мога. Не зная какво е то, пък и човек не бива толкова да тъжи. Баща ми каза да пея винаги хубави и приятни песни. Ще ти попея за кукувицата или пък за пеперудата.
- А за любовта нищичко ли не знаеш? - попита тя тогава.
- За любовта ли? О, да, та това е най-хубавото нещо на света.
И начаса запях за слънчевия лъч, който обича червените макове и радостно си играе с тях. А също за чинката, която чака своето мъжле и щом то дойде, уплашено отлита. После запях за девойката с кестенявите очи и за младежа, който идва при нея, пее и като дар получава парче хляб; но ето че той вече не иска хляб, иска целувка от девойката, иска да надзърне в кестенявите й очи и пее тъй дълго и безспир, докато тя не запуши устата му с целувка.
Тогава Бригите се наведе и запуши устата ми с целувка, затвори очи и пак ги отвори, а пък аз надзърнах в тези тъй близки златистокафяви звезди, в които видях себе си и няколко бели полски цветя.
- Светът е тъй хубав - рекох, - имал е право баща ми. А сега ще ти помогна, та да стигнем при твоите косачи.
Поех кошницата и продължихме нататък, стъпките й отекваха ведно с моите, нейната веселост се сливаше с моята, а гората пращаше хлад откъм планината и нежно шепнеше; никога не бях странствал тъй доволен. Дълго време пеех бодро, докато най-сетне престанах, поради цялото това изобилие от долини и планини, от треви и листа, от реки и храсталаци, което шумеше и разказваше.
И тогава си помислих: ако можех да разбирам и да пея всички тия хиляди песни по света - на тревите и цветята, на хората и облаците, на буковата гора и на боровата гора, на всички животни, а заедно с това и песните на далечните моря и планини, и тези на звездите и планетите, и ако всичко това можеше да зазвучи и запее вътре в мен едновременно, тогава щях да бъда добрият бог, а всяка нова песен щеше да засияе като звезда на небето.
Но докато си мислех тъй и странно мълчах, понеже никога дотогава подобно нещо не ми бе идвало наум, Бригите се спря и улови дръжката на кошницата.
- Сега трябва да вървя нагоре - каза тя. - На ония ливади са нашите косачи. А ти? Ще дойдеш ли с мене?
- Не, не мога да дойда. Трябва да продължа по широкия свят. Благодаря ти много за хляба, Бригите, и за целувката; ще мисля за тебе.
Тя си взе кошницата с храната, а докато я поемаше, очите й още веднъж се сведоха към мен под тъмната сянка, устните й докоснаха моите и целувката й бе тъй хубава и нежна, че почти се натъжих от такова блаженство. Тогава бързо викнах "сбогом" и веднага закрачих надолу по пътя.
Момичето бавно се изкачи по хълма. Под надвисналия букак в края на гората то се спря, погледна надолу подир мен, а когато вдигнах ръка и размахах шапка над главата си, още веднъж ми кимна и тихо като видение изчезна сред буковата сянка.
А пък аз поех мирно по своя път и тънех в мисли, докато не свих край един ъгъл.
Там се издигаше воденица, а край нея във водата имаше ладия. Вътре седеше сам мъж и сякаш чакаше единствено мене, защото щом свалих шапка и прекрачих в ладията при него, тя веднага потегли и се понесе надолу по реката. Стоях в средата на ладията, а мъжът седеше отзад на кормилото. Когато го запитах за къде пътуваме, той вдигна поглед и ме загледа с присвити сиви очи.
- Закъдето искаш - каза той с глух глас. - Надолу по реката и към морето, или към големите градове, избирай! Всичко е мое.
- Всичко е твое? Тогава ти си кралят?
- Може би - рече той. - А ти май си поет, както ми се струва? Тогава изпей ми една попътна песен!
Съвзех се. Беше ми станало страшно от строгия сивоок мъж, а ладията ни плуваше тъй бързо и безшумно надолу по реката. Запях за реката, която носи ладии и отразява слънцето, а край скалистия бряг шуми по-силно и сетне весело завършва своя път.
Лицето на мъжа остана неподвижно, а когато престанах, той кимна леко, сякаш сънуваше. И после, за моя почуда, сам запя, пееше също за реката и за нейния път през долините, песента му бе по-хубава и по-властна от моята, но всичко звучеше другояче.
Реката, която той възпяваше, се спускаше от планините като шеметен разрушител, мрачна и дива; скърцайки със зъби, тя се чувстваше възпирана от водениците, закривана от мостовете, мразеше всяка ладия, която трябваше да носи, а във вълните си и сред дългите зелени водорасли с усмивка люлееше белите тела на удавниците.
Всичко това не ми се понрави и все пак звучеше тъй красиво и тайнствено, че съвсем се обърках и замълчах със свито сърце. Ако беше вярно това, което пееше с глухия си глас този стар, дивен и мъдър певец, тогава всички мои песни бяха просто глупост и лоша детска игра. Тогава светът в основата си не беше добър и светъл като Божието сърце, а тъмен и страдащ, зъл и мрачен, и ако горите шумяха, то беше не от наслада, а от болка.
Плувахме нататък, а сенките се издължаваха и всеки път, щом запявах, песента ми звучеше по-неясно, а гласът ми ставаше по-тих. И всеки път непознатият певец ми отвръщаше с песен, която правеше света още по-загадъчен и измъчен, а мене - още по-плах и печален.
Душата ми страдаше и аз съжалих, че не бях останал на сушата при цветята или при красивата Бригите. И за да намеря утеха в припадащия здрач, подех пак на висок глас в червената вечерна заря, запях песента за Бригите и нейните целувки.
После се спусна здрачът и аз замлъкнах. Тогава запя мъжът на кормилото, той също пееше за любовта и любовната наслада, за кестеняви и сини очи, за червени влажни устни. И онова, което пееше с тъга над притъмняващата река, беше хубаво и завладяващо, но в песента му любовта също бе станала мрачна и плаха, някаква гибелна тайна, до която хората се докосваха объркани и наранени в неволята и копнежа си, и с която взаимно се измъчваха и погубваха.
Слушах и се почувствувах тъй уморен и печален, сякаш години вече бях на път и странствах само сред вопли и беди. Усещах как от непознатия постоянно струи към мен и прониква в сърцето ми някакъв безшумен, хладен поток от тъга и душевна боязън.
- Значи не животът е най-висшата и най-красивата цел - викнах най-сетне горко, - а смъртта. Тогава те моля, печални кралю, изпей ми песен за смъртта!
И ето че мъжът на кормилото запя за смъртта и пееше по-хубаво, отколкото бях чувал някога. Но и смъртта не беше най-красивата и най-висшата цел, при нея също нямаше утеха. Смъртта бе живот, а животът бе смърт и те се сплитаха във вечна и бясна любовна борба. И това бе тайнството и смисълът на света. И оттам падаше светлина, която бе в състояние да прослави всяка беда, и оттам падаше сянка, която помрачаваше всяка наслада и всяка красота и ги обгръщаше с мрак. Но из мрака насладата се разгаряше по-съкровено и по-красиво, а любовта запламтяваше по-дълбоко в тази нощ.
Слушах и бях притихнал съвсем, в себе си нямах вече друга воля, освен тази на непознатия. Погледът му почиваше върху мен, кротък и с някаква тъжна доброта, а сивите му очи бяха изпълнени с мъката и красотата на света. Той ми се усмихна, тогава събрах смелост и попросих в неволята си:
- Ах, нека обърнем, моля те! Страх ме е тук в нощта, искам да се върна там, където мога да намеря Бригите, или пък у дома, при баща си.
Мъжът се изправи и посочи в нощта, а неговият фенер ясно освети мършавото му и кораво лице.
- Назад път няма - каза той строго и приветливо. - Човек трябва винаги да върви напред, ако иска да проникне в същината на света. А от девойката с кестенявите очи ти получи вече най-свидното и най-хубавото. И колкото по-далече си от нея, толкова по-свидно и по-хубаво ще става то. Но добре, карай накъдето искаш, ще ти отстъпя мястото си на кормилото!
Бях опечален до смърт и все пак съзирах, че той има право. Изпълнен с носталгия, мислех за Бригите, за родината и за всичко, което беше за мен близко и светло, което бе мое и после загубих. Но сега исках да заема мястото на непознатия и да хвана кормилото. Тъй трябваше да бъде.
Ето защо безмълвно се изправих я тръгнах към кормилото, а мъжът безмълвно закрачи към мен и когато застанахме един срещу друг, той ме погледна твърдо в лицето и ми даде фенера си.
Но като седнах на кормилото и поставих фенера до себе си, вече бях сам в ладията. Осъзнах това с дълбок трепет. Мъжът бе изчезнал и все пак аз не се уплаших, бях го предчувствал. Струваше ми се, че прекрасният ден на странстване, Бригите, баща ми и родното ми място са били само сън, че аз съм стар и печален човек и че винаги съм пътувал по тая нощна река.
Разбрах, че не бива да викам мъжа, и прозрението на истината ме прониза до мозъка на костите.
За да се уверя в това, което вече предугаждах, наведох се над реката и вдигнах фенера, а от черното водно огледало ме гледаше едно изострено и строго лице със сиви очи, едно старо, посветено в тайни лице, и това бях аз.
И понеже нямаше път назад, поех нататък по тъмната вода в нощта.
Херман Хесе

Сън с флейта

Мисля че си заслужава да открием такова местенце ...и да му се насладим за по-дълго време !?

Да останеш верен на себе си

Истинската светлина –
или я използваш, или я губиш.
Щом си отгърнал на тази страница,
значи забравяш,
че каквото и да става край теб,
то не е истинско.

Помисли върху това.

Не забравяй откъде си дошъл, къде отиваш и най-вече
защо си забъркал " кашата ",
от която не можеш да се измъкнеш.
Не забравяй, къде искаш да стигнеш ,
но не забравяй и мислите си ...

Всичко е добра подготовка, която ще ти бъде по-приятна,
ако не забравяш фактите.

И все пак подходи сериозно, към това през което преминаваш.
Смееш ли се по пътя по който минаваш ,
"по-изостаналите форми на живот ",
общо взето, няма да те разберат и ще те нарекат - безумец.

Да се учиш, ще рече да откриваш онова,което вече знаеш.
Да правиш нещо, ще рече да показваш, че го умееш или се стремиш да го направиш,
давайки най-доброто на което си способен на този етап на развитие...


Да учиш другите, ще рече да ги подсещаш,
че те знаят точно колкото теб.
Всички ние се учим, вършим нещо,учим другите и те нас.

Единственото ти задължение през всичките животи
е да останеш верен на себе си.
Не само е невъзможно да бъдеш верен
на някой друг или на нещо друго, това
е белег и че си малодушен.

Най-дълбоки са най-простите въпроси.!?
Къде си роден? Къде е твоят дом?
Къде отиваш? Какво правиш?

Замисляй се от време на време върху тях и наблюдавай
Как отговорите ти се променят.

Учиш другите най-добре на онова, което самият ти имаш най-голяма нужда
да усвоиш, на този етап от Еволюцията ...

Да останеш верен на себе си

Следвайте “Четирите Правила за Развитие на Личността” и развийте истинските си заложби
“Вяра в себе си, Познание, Въображение и Положителна настройка”,
“Без вяра в себе си знанията се похабяват, без познание въображението няма да роди идеи, а без идеи решителността няма да даде резултат”
Ако в живота си следвате “Деветте Правила на Успеха”, ще съборите всички бариери и ограничения
Повечето от нас дълбоко в себе си усещат, че могат да имат много по – добър живот от сегашния си, и повечето осъзнават, че в живота наистина има много повече от целите и постиженията на обикновеното всекидневие. Деветте правила на успеха, разгледани в тази книга, ще ви покажат стъпка по стъпка как точно да превърнете в реалност това вътрешно усещане и да проявите истинския си потенциал, който знаете, че съществува дълбоко във вас.
Стъпките :
1. Да развием светогледа и подхода
Те са причината за успеха на голяма част от най – великите личности, който да ви води в любовта, в кариерата и личностното ви развитие.
2. Да си създадем правила.
По този начин са действали личности, постигнали необикновен успех.
3. Да повярваме в законите на природата, които ще ни помогнат да развием собствения си потенциал, като :
Хенри Форд, Ейбръхъм Линкълн, Ралф Уолдо Емерсън, Томас Джеферсън, Стюърт Дайвър, Нелсън Мандела, Питагор, Ян Паул Рихтер, Айзък Нютън, Елбърт Хъбърд, Майка Тереза, Барбара Де Анджелис, Алберт Айнщайн, Едгар Кейс, Ърнест Хемингуей, Уил Роджърс, Епиктет и Иисус Христос.

Правило №1 –Законът на човешката отзивчивост /човешките реакции, взаимодействието/

“Всичко в природата е свързано и взаимозависимо”.
“Законък на човешката отзивчивост” /човешките реакции, взаимодействието/
Винаги поддържайте равновесие в живота си като допълвате мисленето, съсредоточено в целта, с интиутивно творчество и се научете да разпознавате хората, които не го правят.
Тъй както е сигурно, че тъмнината е полезна само в съчетание със светлината и обратното, така и всяко нещо в природата е свързано и взаимозависимо с друго нещо, защото само така всяко нещо постига и поддържа равновесие и продължава да ни дарява с блажено щастие.
Мъжът е създаден да общува с жената и обратното, но жената се нуждае от непрестенна обич и романтика, за да изпитва постоянно удовлетворение, докато мъжът се нуждае от постоянна наслада, за да продължи да изпитва обич и да бъде романтичен.
Истинското изкуство да живееш е да общуваш и да разбираш нуждите на своя партньор и по този начин ще задоволиш и собствените си желания. “Трябва да бъдем благодарни и да оценяваме това, което получаваме, и самите ние ще получим благодарност и разбиране”.Ако пробуждаме и насърчаваме доброто и дарбата на другите, ние самите се приближаваме доброто и достигаме дарбите си.

Опитайте се самите вие да създадете в себе си условията, позволяващи да се развие във вас едно по-ефективно присъствие на същественото и да направите контакт с Небето.
Тогава ще осъзнавате и усещате по-добре енергийното си състояние и какво трябва да спазвате абсолютно задължително, за да се задържате на добро ниво, където ще поддържате контакта с божествения свят. В тази област има толкова много работа - и вие трябва постоянно да се замисляте върху това, какво представлявате на интелектуално, психическо, жизнено и физическо ниво, а също и сред вашето обкръжение.
Направете си подбор на нещата, които обичате. Те ще бъдат опорите за вашата душа, благодарение на които ще можете да създадете рамка на живота си, благоприятна за щастието. Трябва да работите редовно, да я изграждате всеки ден: например да учите стихотворения наизуст, да композирате песни и т.н., и т.н., за да създавате бързо приятна обстановка при някое празненство с приятели.
Така ще си изберете един от всички възможни видове творчество и ще сътворявате по нещо всеки ден, ще го обработвате и доизпипвате, вместо да се оставяте да бъдете отклонявани от грозни и безсмислени неща. Ако преживявате особени състояния на душата, не ги отдавайте на това или онова, защото те са просто резултат от вашата леност или неспособност да осъществите съгласуване между всички позитивни елементи, от които имате нужда, за да подпомагате разцъфтяването на душата си.

Собствената си програма

“Не е достатъчно да имаме добро желание, за да излезем от съдбата си, трябва да имаме истинска воля за това.”
Живеем в епоха пълна с контрасти, където виждаме хора, които имат огромни трудности в живота си, а почти наред с тях и други, които постигат блестящи успехи за изумително кратко време.
Разликата между тези две положения се състои главно в избора, който правят индивидите в един определен миг от живота си: да работят в една или друга област. Ако са сбъркали посоката, завършват с провал; ако са избрали добрата ниша, имат забележителен успех.
От съществено значение е да извършим равносметка за всичко, което сме предприели вече, и да не се поколебаем да направим завой, ако се окаже изведнъж, че сме тръгнали по задънена улица.
В течение на нашия живот можем да пожелаем да помагаме и на други хора при трудности и да им дадем щастие, особено когато сме щастливи самите ние. Но като им даваме щастие, много е важно, първо, да не загубим своето щастие и, второ, да увеличим нашите собствени шансове за успех и сполука.
Тази програма, на вид проста за осъществяване, крие наистина едно много сложно управление на енергията.
Следователно нужно е да намерим действеното решение и оперативния израз на процесите, които водят човека към щастието.
1. Да въздействаме върху обкръжението си, без да губим духовното си измерение
Анализът на действията, които извършваме извън нас, за други хора, ни позволява да се връщаме непрекъснато към принципите на собствената си програма и да черпим сили от тях.

Собствената си програма

Преди да замине на дълго пътуване, бизнесмен се сбогува с жена си. "Ти никога не си ми подарявал подаръка, който заслужавам" - казала тя. "Ти си неблагодарна жена, всичко, което ти дадох, ми костваше много години работа - отговорил мъжът. - Какво още мога да ти дам?" "Нещо, което е толкова красиво, колкото съм и аз". Цели две години жената чакала своя подарък.

Най-накрая мъжът й се върнал. "Аз намерих нещо, което е също така красиво, колкото си и ти - казал той. - Аз плаках от твоята неблагодарност, но реших, че трябва да направя, както ти ме помоли. През цялото време си мислех, че нищо не може да се сравни с твоята красота, но намерих нещичко". И и подал едно огледало.

Светът може да се развива

В едни научно-фантастичен разказ се описва общество, където почти всички се раждат готови да изпълнят някаква функция: техници, инженери или механици. Само малко се раждат без способности: тях ги пращат в лудница, защото само лудите не са в състояние да внесат принос в обществото. Един от ненормалните се разбунтувал. В приюта имало библиотека, където той се опитал да научи всичко за изкуството и науките. Когато той почувствал, че е научил достатъчно, решил да избяга, но го хванали и го предали на научно-изследоветелския център извън чертите на града. "Добре дошъл" - му казал един от хората, ръководещи центъра. - Това е този случай, при който човек е длъжен да върви по пътя в който вярва , от който се възхищаваме повече от всичко.

От днес Вие можете да постъпвате както си искате, тъй като благодарение на хора, подобни на Вас, светът може да се развива". НЕЗАБРАВЯЙТЕ ДОБРИТЕ НАМЕРЕНИЯ !!!

Светът може да се развива