— И аз разбирам, че новото учение трябва да има вътрешна структура и ред. Но не трябва да се превръща в една от онези странни религии, които имат за цел само да държат хората в подчинение.
Предполагам, че сте записали всичките му притчи, така както Симон Петър и другите ги помнят.
Те кимнаха.
— Моето мнение е, че в основата си те се отнасят до едно и също нещо, до свободата и отговорността на всеки отделен човек.
... И че няма никаква гаранция, че ще се докоснеш до Бога само ако спазваш всички закони и правила. Може да е точно обратното. Спомнете си за блудния син, за слугите, които работили само по няколко часа, а други - по цял ден.
Варнава се наведе към нея и каза енергично:
— Можеш ли да запишеш притчите му, така, както си ги спомняш?
— Ще се опитам.
Разредиха виното с вода и отпиха. Беше топло въпреки сянката в беседката.
Павел попита:
— Какво според теб е най-важното в учението му?
— Помирение и опрощение, за това говорихме вчера. Трябва да започнеш със себе си, да признаеш страха и егоизма си. Да съжаляваш за стореното и да си простиш. Щом направиш това, няма да имаш потребност да виниш другите.
— И преди си говорила за това и мисля, че имаш право — каза Павел. — Но това е трудно, почти невъзможно. Как можем да се помирим със злото, което сме сторили?
— С Божията помощ - каза Варнава.
— И чрез вярата в себе си, в царството небесно, което е в нас - добави Мария.
Симон Петър поклати глава.
— Царството небесно е сред вас и във вас. Той често го казваше, но аз не Го разбирах.
Мария енергично се наведе към Симон.
— Спомняш ли си веднъж, когато един от нас, мисля че беше Андрей, попита Исус къде се намира новото царство и кога ще настъпи. А Той отговори, че то вече се намира сред нас. И това е вярно, Симоне, толкова съм мислила за това, за любовта, която свързваше всички нас, които Го следвахме.
Разговорът беше прекъснат от Леонид, който се прибра в къщи от работа.
— Преча ли?
— Не — каза Павел. — Напротив, можеш дори да ни помогнеш да си изясним някои понятия.
Леонид поздрави Варнава, който набързо му предаде разговора им.
— Предполагам, че знаеш какво мисли Мария. Но не можеш да изградиш църква без ясни правила и послания.
Леонид поклати глава.
— Трудно е — отвърна той. — Следвах Исус през различни периоди и внимателно слушах всичко, което говореше. Беше поразително и то обърна наопаки представите ми за света. Тогава смятах, че неговото влияние обърква моето ясно и точно мислене на грък. Когато се връщах в Антиохия, се опитвах да го видя като земен човек, да го възприема като такъв.
Леонид се засмя и каза:
— Разбира се, не успях. Думите Му пуснаха корени в мен като синапеното зърно, за което проповадваше той. Беше дълъг процес. Не мисля, че някой може да разбере откровенията Му чрез учене.
— Тогава какво ще правим? - попита Варнава и към блясъка в очите му се прибави иронична усмивка.
— Ще направите онова, което трябва — каза Леонид и също се засмя.
За миг се замисли и продължи:
— Нагърбили сте се с почти невъзможна задача. Бедата при нас, хората, е, че не можем да мислим без модел и идеал. Безропотно затъваме в старите представи и чувстваме облекчение, защото вярваме, че сме ги разбрали.
— Искаш да кажеш, че човек може да мисли едновременно и по нов, и по стар начин? — попита Варнава.
— Исус успя. Той промени света и затова беше обявен за рушител на обществото. Разбирам свещениците в Йерусалим и техния ужас. Исус е опасен за еврейската общност. Равновесието между Синедриона и римляните беше много крехко и те не искаха да рискуват.
Евреите, насядали около масата в беседката, затаиха дъх, но Леонид продължи спокойно:
— Прибавете към това и духа на времето, обременен с тежко наследство. Вие, евреите, с вашите канони и правила, ние, гърците, с наивната си вяра в логиката и разума. И накрая, не на последно място — римляните, които живеят със сляпата си вяра в римския ред и дисциплина.
Замисли се за миг и продължи:
— В този свят на закони, разум и дисциплина хората копнеят за чудеса. И съвсем естествено е, че все повече хора се обръщат към мистичните религии на Изтока.
Продължиха да седят мълчаливо. Накрая Леонид разпери примирително ръце.
— Понякога си мисля, че Исус подрани с идването си на този свят, който изобщо не е в състояние да го разбере. Боговете, които почитаме, са твърде далеч от нас. Докато богът на Исус е във всяко сърце, в живота, въпреки че не го признаваме.
Лицето на Павел се озари от усмивка. Толкова рядко се случваше.
— Май забрави думите си за синапеното зърно.
Както обикновено Мария изпрати гостите си през градината до портата. Павел спря за миг под голямата смокиня и й каза:
— Думите, които Той е казал за майка си и братята си, трябва да са наранили дори теб, която си била неговата избраница.
— Да. Дълго страдах. Едва когато дойде дъждовният период, разбрах и приех, че той не може да има избраници...
Тази нощ Мария спа дълбоко. Дългоочакваната прохлада най-после беше достигнала Антиохия. Събуди се както винаги преди зазоряване и се отдаде на спомените си.
Когато множеството нарастваше, Исус започваше да говори. Думите му достигаха до слушателите, до душите им, мислеше си Мария и най-после разбра защо Той винаги говори с притчи. Божието слово не може да се затвори в определения. То е многозначно и трябва да си пробива път до всекиго чрез притчи. Исус рисуваше понякога забавни, понякога тъжни, но винаги поразителни образи. И всеки оживяваше по своему в съзнанието на слушателите.
Той се обръща направо към сърцата, мислеше си Мария. И ние разбираме, че онова, което на пръв поглед изглежда безсмислено, е единственото смислено нещо.
Много често спяха в къщите на последователи на новия пророк. Първата нощ след пътуването до Тир се настаниха в две огромни стаи в къщата на един приятел на Левий. Мъжете сложиха постелките си в по-голямата стая, а жените в по-малката.
Исус и Мария Магдалена се събуждаха по-рано и излизаха на разходка из околността.
— Много мислих през нощта — каза Мария. — Може би Богът, за който говориш, още не се е родил в сърцата ни. Отишъл си далеч пред нас...
Той поклати глава.
— Във всеки мъж или жена, които поглеждам, виждам Бога. Най-ясно го виждам у нещастните и болните.
— Но ако не знаем къде се намира Бог, ще ни бъде много трудно да го търсим.
— Това е толкова тъжно, Мария. Но Той бавно израства у всяко човешко същество. Докато един ден стане готов за изкуплението.
— Което ще бъде мъчително?
— Да, трябва да се простим с всичко старо.
Внезапно потокът от спомени секна и Мария отново се озова в леглото си в Антиохия. Бяха ли стигнали до Тир? Не знаеше. Беше ли зърнала морето? Не помнеше.
Всички образи от пътуванията й бяха потънали в черното отчаяние, замъглило съзнанието й.
Както винаги се настаниха в беседката; беше хладен ден и те се насладиха на прохладата.
Павел каза:
— Според всички доказателства, които сме събрали, вие двамата често сте оставали насаме. Трябва да ти е казал нещо, което не е споменавал пред други.
Тя им разказа за кошмарите си през онази зима и за ужасните си страхове.
— На сутринта му разказвах сънищата си и се надявах да ми отговори, че кошмарите са сапунени мехури, които изчезват с изгрева на слънцето. Но той не го направи. Каза, че сънищата носят послание от най-съкровената ми същност и знаят повече за мен. Но и аз като повечето хора съм се изолирала от същността си, от мястото, където Бог обитава у всеки един от нас.
Павел даде знак на Марко, който записа тези думи, защото бяха важни.
По-късно на път за Тир го попитах дали е възможно същността, която спомена, да не се е оформила още у хората. И че Той може би е първият човек на земята, който притежава знанието за присъствието на Бога в собственото си сърце. Тогава Той ми отговори, че го вижда у всеки човек.
Няма коментари:
Публикуване на коментар