Макар да е научен абсурд, заключението на равините разкрива една дълбока психологическа истина за човека — а именно, че в нашия забързан живот (логически, рационален), ориентиран почти изключително към Слънцето, всъщност не успяваме да поддържаме хармонията.
Символично Луната олицетворява по-малко осъзнатата страна на човешкото съществуване и понякога точно в нейната разсеяна светлина виждаме по-ясно, отколкото в ослепителния блясък на следобедното слънце.
Наричали са Луната "душа на Живота". Без нея бихме имали само механичната и неизтощима работоспособност, която в края на краищата е бездуховна.
Без Луната не бихме имали поезия, литература, изкуство, музика, танци и мечти. Художниците са прочути със своята "мечтателност", пък и всички ние мечтаем вечер, когато тя властвува над нас.
Онази друга половина от живота, която не се вижда в светлината на деня, оживява в нас нощем, щом тайнственото светило разпръсне нежните си лъчи. Тогава вратите се отварят към магическото царство на въображението и човешката съзидателност. Тогава за нас се открива чудният свят на душата. Проведете този експеримент, за да се убедите сами:
Изберете час на деня — например, от три до четири следобед, седнете спокойно сам в стая и не се разсейвате. Забележете какво си спомняте, как се чувствувате, какво мислите, какви са усещанията ви.
След това повторете експеримента в същия час, но през нощта. Забележете разликата. Ако сте в съзвучие с космоса, вие ще почувствувате лунните сили, защото те не са само "някъде наоколо" — те са в самите вас!
Луната се ражда символично всеки месец, давайки си сама живот. Отначало тя е тъмна и невидима — както оплоденото яйце в утробата е незнайно дори за майката, след това расте, както напредва бремеността — до пълна луна, и накрая бавно "умира", като постепенно изтънява и избледнява. Тя става невидима за нас, за да се "прероди", появявайки се отново през следващия месец като крехък, сияещ лунен сърп. А колко е вълнуваща гледката на новата луна!
Луната се променя постоянно, циклично.
Животът е ритмичен и точен като приливите и отливите. Лунната терминология се разпространява навсякъде в езика ни. Влюбените се разхождат на лунна светлина, сякаш загубили ума си. Поетите "лунясват". Умопобърканите са луна¬тици. Лунната светлина и розите извикват романтично настроение. Хиляди песни възпяват Луната — можете ли да си спомните загла¬вие на песен, в което участвува Слънцето? Сигурно няма човек, на когото да не е въздействувала нейната магическа сила, дали новоизгряла и още червена в средиземноморското небе, дали увиснала ог¬ромна и златна при пълнолуние, или посребрила снега в зимна нощ. За разлика от яркото Слънце дори най-силната светлина на пълната Луна само блещука. Всъщност по този начин тя въздействува и на вас.
Астрологичното картинно изображение (глиф) на Луната — полукръг, представя крайното и оче¬видното. Всеки ден Луната поглъща лъчите на Слънцето, за да ни ги върне през нощта. Така тя символизира възприемчивостта в човешката природа — подсъзнателното, емоциите, поведенческите инстинкти. Луната представлява класическата майчинско-женствена страна на личността (която, разбира се, съществува както при мъжете, така и при жените). Тя е ин (пасивното начало в космоса на китайската философия) спрямо слънчевия янг (противоположното — активно начало) — възприемаща, чувствуваща, грижлива. Нейният глас звучи от най-дълбокото, най-тъмното и съкровено място, където се зачева дете или творба на изкуството.
Човек се свързва интимно с друго човешко същество по много причини — за да осъществи прекрасното, което е било в детството му (опитвайки се механично да го възпроизвежда, както всекидневното готвене на майката), или поради безнадежден стремеж да получи онова, което му е липсвало. Ние винаги търсим отзвука, взаимността.
Няма коментари:
Публикуване на коментар