Ленът
От Ханс Кристиян Андерсен
(1849)
Ленът беше разцъфнал, имаше малки сини цветчета нежни като крилата на нощна пеперуда, а даже и по-нежни. Слънцето го огряваше, а дъждовете го обливаха; и за лена
това беше каквото е за детето да бъде изкъпано и след това целунато от своята майка. За него те изглежаха най-прекрасното нещо,а прекрасен изглеждаше и ленът.
„Хората казват, че изглеждам извънредно добре,” каза ленът, „че съм толкова фин и висок, че ще направя красиви ленени платна. Какъв късметлия съм; това ме прави толкова щастлив, удоволствие е да знам, че от мен може да се направи нещо. Слънцето ме обгрижва, колко е хубаво, и колко е сладък и освежаващ дъждът; щастието напълно ме е завладяло, никой на света не може да се чувства доволен колкото съм аз сега. „Така е наистина” каза папратът, „но ти още не познаваш света така добре както аз, моите вейки вече са започнали да изсъхват.” И тогава той изпя доста тъжна песен:
“Snip, snap, snurre,
Basse lurre: The song is ended.”
„Не, не е края”, каза ленът. „Утре пак слънцето ще грее или дъждът ще вали. Усещам, че раста. Усещам, че съм в разцвета на силите си. Аз съм най-щасливото от всички същества.” Докато един ден някакви хора дойдоха, които изкорениха лена, това беше болезнено, тогава го поставиха във вода, така че да потъне целият и после го поставиха близо до огъня сякаш искаха да го изпекат, всичко беше доста шокиращо. „Не можем да очакваме винаги да сме щастливи” каза ленът; „ като минаваме през лошо и добро ние ставаме по-мъдри.” Със сигурност за ленът имаше доста неприятни изживявания. Той беше мокрен, сушен, чупен и ресан; в действителност той едва разбра какво му се случи. И накрая ленът беше сложен на вретено и „въррр, въррр”колелото се завъртя толкова бързо, че ленът не можа да си събере мислите. „Е бях наистина щаслив”, помисли той докато болката го държеше изцяло,”и трябва да сам доволен със миналото си”. И той остана доволен докато не го поставиха на тъкачния стан, където се превърна в красиво парче бял лен. Целият лен до последното стъбло беше използван за направата на едно парче плат. „ това е удивително, не мога да повярвам, че съдбата е толкова благосклонна към мен. Папрата не беше прав със своята песен
"Snip, snap, snurre,
Basse lurre.’
Но песента не свършва тук, сигурен съм, че това е само началото. Колко изумително е че след като страдах толкова много, бях превърнат в нещо друг. Аз съм най-щастливият в целия свят – толкова силен и фин; и каква белота и каква дължина! Различно е от това да бъдеш просто растение, красиви цветове. Тогава не получавах такова внимание, нито вода освен ако не вали, сега ме перат и се грижат за мен. Всяка сутрин девойката ме обръща и а вечер ме облива с вода от коритото. Да, а съпругата на свещеника ме забеляза и каза, че съм най-хубавото парче лен в цялата енория. Не мога да бъда по щастлив от сега.”
След известно време, ленът беше занесен в къщата, и беше нарязан и накъсан на парчета, а след това набоден с игла. Със сигурност това не беше приятно изживяване но накрая беше направен на 12 чифта дрехи, които хората не обичат да назовават но всеки трябва да носи. „Виж ти”, каза ленът, „Превърнах се в нещо значимо, това е била съдбата ми и това е благословия. Сега ще бъда полезен на света както всеки трябва да бъде, това е единствения начин да бъдеш щастлив.сега съм разделен на 12 парчета но все още ние сме едно цяло. Това е изключително добра съдба.
Минаха години и ленът вече беше толкова износен, че трудно можеше да остане цял.” Скоро ще се разпаднем, казаха парчетата по между си, „с удоволствие бихме се задържали заедно още малко, но е безполезно да очакваме невъзможното” и те останах дълго време като дрипи и парцали, мислейки, че с тях вече е свършено. После те бяха разкъсани на парченца натопени във вода, и изсушени, не знаейки какво ги очаква после. Докато не откриха, че са се превърнали в красива бяла хартия. „това е изненада, възхитителна изненада” каза хартията. Сега съм по-фин от всякога и ще бъда изписан и кой може да каже какви прекрасни неща ще бъдат написани върху мен. Това е чудесен късмет!” И разбира се скоро най- красивите истории и поезия бяха написани на него и имаше само едно петънце, което беше голямо щастие. После хората чуха историите и прочетоха поезията и това ги направи по-мъдри и по-добри, защото написаното имаше добро и важно значение, и каква благословия , че се съдържаше в думите написани на този лист.
„Никога не съм си представял нещо подобно,” каза хартията, „когато бях само малко синьо цвете, растящо полето. Как можех да си помисля, че някога ще нося знание и радост на човека? Аз самата не мога да проумея но това е така. Небесата знаят, че аз нищо не сам направила, със своята малка сила единствено опитах да съхраня себе си, и все пак бях воден от една радост и чест към друга. Всеки път си мислех, че песента е свършила, а започваше нещо по висше и по добро за мен. Предполагам, че сега ще бъда изпратен на пътешествие по света, така че хората да могат да ме четат. Не може да е по друг начин, всъщност е повече от вероятно, заради великолепните мисли написани върху мен, по-прекрасни и от красивите цветчета, които имах в отминалите времена.. Аз съм по щастлива от всякога.”
Но хартията не отиде на пътешествие; тя беше изпратена в печатница и там всички думи, които бяха написани на листа, бяха напечатани на машина за да се направи книга, или по правилно хиляди книги. Така много повече хора можеха да получат удоволствието и полезността от тези напечатани книги, вместо от написания лист, защото ако той беше изпратен по света щеше да скъса преди да и минал и през половината от своето пътешествие.
„Със сигурност това е най-мъдрия план” каза написания лист, „не се бях замисли за това. Трябва да си остана вкъщи почитан, като някой стар дядо, какъвто наистина съм за тези нови книги.те ще направят добро, не се съмнявам , че ще направят. А този, който написа всичко това все още ме гледа, как всяка дума се лее написана от неговото перо върху мен. Аз съм най-честит от всички.” А после листът беше завързан на куп с други листа и хвърлен във кофа, която стои в килера.
„След работа е добре да се почине”,каза листът, „и е добра възможност да си събереш мислите. Сега съм наистина способен да помисля за положението си, за да опознаеш себе си трябва да се движиш и променяш. Какво ще направят от мен утре чудя се? Няма съмнение, ще продължа напред. Досега винаги съм продължавал, знам това добре”.
И ето че се случи, веднъж, цялата хартия от кофата беше извадена и отнесена на огнището за да бъде изгорена. Хората казаха, че не може да бъде продадена в магазина за да се увива с нея маслото и захарта, защото на нея е било писано. Децата в къщата стояха около печката, защото искаха да видят как гори хартията. Тя гори толкова красиво, а след това в пепелта, толкова много малки искри се, бягат една след друга тук и там бързи като вятъра. Казват че приличат на деца излизащи от училище, а последната искра е учителят. Те често мислят, че последната искра е излязла и някой може да извика „ето го учителя”, но в следващия момент се появява друга искра и блести толкова красиво. Как желаят да зная децата къде отиват тези искри! Може би ще узнаем някои ден, но сега не знаем. Цялата купчина листове беше поставена в огъня и запалена. „Ох”, извика хартията, като се превърна в ярък пламък, „ох”. Със сигурност не беше приятно да гориш., но когато всичко беше обгърнато от пламъци, пламъците се издигнаха във въздуха по-високо отколкото някога ленът беше издигал своите малки сини цветчета и блестяха толкова колкото белия ленен плат никога не може да блести. Всички написани букви станаха съвсем червени и всички думи и мисли за миг се превърнаха в огън.
„Сега се издигам право на горе към слънцето” каза глас идващ от пламъците и сякаш хиляди гласчета повториха като ехо думите и огънят се устреми нагоре през комина и излезе на върха. И тогава толкова на брой малки същества, колкото бяха цветчетата на лена, невидими за човешки очи се понесоха на него. Те бяха по-леки и по-деликатни от цветчтата, от които бяха родени. И когато пламъците угаснаха и от хартията не остана нищо освен черната пепел, тези малки същества затанцуваха над нея, и всеки път когато я докосваха се появяваха искри.
„Учениците излязоха от училището, учителят беше последн” каза едно от децата. Беше забавно и те запяха на пепелта “Snip, snap, snurre,
Basse lure: The song is ended.”
Но малките невидими същества казаха” песента няма край, на красивото предстои да се случи”. Но децата не могат нито да ги чуят или разберат, нито трябва. Децата не трябва да знаят всичко.

Когато прочетете тази приказка , потърсете дълбокия смисъл, който стои зад нея. Помислете си кога настъпва пролетта във вашия живот и какво се променя около вас тогава. Спомнете си как е минавал всеки ваш ден преди да откриете отново радостта на един спонтанен момент.