Просвещение

Просветителски класицизъм и сантиментализъм са двете течения в естетиката
на Френското Просвещение.
Монтескьо - класицист. За него всички произведения на изкуството имат общи
правила. Произведението,е необходимо да ни доставя удоволствие, почива на разума.
Красотата е в непосредствена зависимост от сетивата. Вкусът има правото да не
се подчинява на правилата и удоволствието е върховен критерий на изкуството.
Волтер - също е класицист и то много по-всеобхватен.
Естетиката за него е случаен епизод.
Неговите възгледи съдържат целия класически репертоар:
правилата, рационализма, строгата йерархия на жанровете и трите единства
/време, място и действие/. Той е силно повлиян от Шекспир, но има много
отклонения от класическия идеал.
Класицизмът на Волтер заема междинно
място между стария аристократичен класицизъм и новия революционен такъв.
Дени Дидро - Според него целта на драматичното изкуство е “да
внушава на хората любов към добродетелта и отвращение от порока”;
добродетелта е за народа, а порока - за аристокрацията. Според него най-важен
е жанрът на сериозност , прочувственост, нравоучителност. Той иска
театралните ефекти да се заменят с картини от живописта и да се замени
изобразяването на характери с изобразяване на обстоятелства. Това означава в
драмата да преобладава не героят, който може да е тук и там, а
действителността, която формира героите и характерите. Според него
характерите могат да подведат човек , а обстоятелствата - никога.
Защото в изкуството красотата има същото основание, каквото истината във
философията.
Какво е истината? - съответствие на нашите съждения с основните неща. Какво е подражание? - природа = изкуство, иначе едното няма
да съществува.
Целта на изкуството е почти божествена - да възкресява, когато
се занимава с история, да създава, когато се занимава с поезия. Освен това то
трябва да осветли човек и отвътре и отвън.
Дьолакроа - въпросът за идеала /особено античния/: човек не трябва да има
идеални образци, от които да се учи; те са всъщност грозни, а трябва да съзира
вътрешната красота на външно грозното. Според него талантливата и находчива
измислица е истинското изкуство, когато се харесва или изразява нещо. За
художника е много по-важно да се доближи до идеала, който носи в себе си и
който е присъщ само на него, отколкото да предаде, макар и със сила временния
идеал, който природата може да предложи. Тези неща вижда именно артистът, а
не обикновеният човек. Това доказва, че въображението на художника създава
красотата. Произведението на изкуството трябва да вълнува и окрилява

Просвещение